— Голите тела — казах.
— Видяхте ли ги? Госпожа Рансъм много ги хареса и това много ме поласка, навярно сте видели останалата част от колекцията, все големи неща, нали, и беше нещо като да си имаш меценат, е, меценат, който е приятел…
Гласът му секна. През едно от прозорчетата до предната врата виждах как репортерите подмятат смачкани опаковки от сладкишчета към живия плет. Пет-шест старци бяха заели места по стъпалата и на тротоара от другата страна на улицата, за да се наситят на представлението.
— Ами вижте — казах. — Боя се, че новините не са добри.
— О боже — каза Дориан.
— Госпожа Рансъм почина тази сутрин.
— О боже. Дойде ли въобще в съзнание?
— Не. Брайън, госпожа Рансъм не е умряла от раните си. Уолтър Драгонет е успял да разбере къде точно в „Шейди Маунт“ е тя и че състоянието й се подобрява, така че той преодолял охраната тази сутрин и я убил.
— В деня на арестуването си?
Съгласих се, че изглежда невероятно.
— Но… но що за свят е това? Какво е това? Знаел ли е той нещо за нея?
— Почти нищо — казах.
— Защото тя беше, това беше най-изумителната жена, искам да кажа у нея имаше толкова много, тя беше толкова добра и щедра и пълна със съчувствие… — известно време го слушах как диша тежко. — Ей сега ще ви оставя на спокойствие. Просто не съм и помислял…
— Разбира се, не — казах.
— Просто не мога.
Репортерите се събираха за нова обсада на вратата, но аз нямах сили да затворя телефона, докато Брайън Дориан се бореше с мъката си, затова надничах през прозорчето, продължавайки да слушам приглушените му пъшкания и стенания.
Когато овладя гласа си, той каза:
— Сигурно ви се вижда много странно, че така ми подейства, но вие не сте познавали Ейприл Рансъм.
— Защо не ми разкажете някой път за нея? — попитах. — Мога да дойда в ателието ви и да си поговорим.
— Това и на мене сигурно ще ми помогне — каза той и ми даде телефона и адреса си на улица „Варни“ — в оная тъжна част на града, някога украинско поселище, която обикаляше стадиона.
Проверих какво става с репортерите, които се бяха настанили да се насладят на своето трето или четвърто ядене за деня под одобрителните погледи на растящата тълпа от съседи. Отвреме-навреме някой обитател на „Илай Плейс“ закретваше през боклука да заговори Джефри Боу и колегите му. Видях как една прегърбена старица с претрупан сребърен поднос слезе от стълбите на къщата си от отсрещната страна на улицата, изкачи се по моравата на Рансъм и предложи кафе на отдъхващите си мъже.
От позицията си до вратата виждах Джимбо, който преповтори всичко стъпка по стъпка, припомняйки на зрителите степента и природата на престъпленията на Драгонет, общественото възмущение, уверенията на кмета Уотърфорд, че всичко ще бъде направено, както е било и досега, за да се осигури безопасността на гражданите. В някакъв момент, който не отбелязах съвсем точно, тъй като не изпусках от поглед Боу и компанията му, убийството на Ейприл Рансъм стана публично достояние — така че Джон изпусна появата на екрана на фотографията от „Леджър“, но без него, където жена му бе гушнала грамадния трофей. Знам приблизително кога се случи това, около четири часа, защото тогава сборището от другата страна на улицата се удвои.
През целия следобед редувах гледането на телевизия с ровене в гностическите евангелия и надничане към тълпата и очакващите репортери. По екрана се нижеха лицата на жертвите на Уолтър Драгонет — от малкия, облечен в каубойско костюмче и седнал на конче-люлка Уесли Драм до огромния ухилен Алфонзо Дейкинс, с чаша бира в ръка. Бяха идентифицирани двайсет и две жертви, шестнайсет от тях бяха чернокожи мъже. Ретроспективният поглед придаваше на фотографиите им една и съща атмосфера на обреченост. Неизвестният мъж, намерен в Тунела на мъртвеца, беше представен с въпросителен знак. Фотографията на Ейприл Рансъм от „Леджър“ беше изрязана, оставайки само сияещото й лице. За няколко мига, в които лицето й изпълваше екрана, аз си дадох сметка, че виждам същата жена, чиято снимка бях видял и преди, но че представите ми за нея бяха започнали да се променят: съпругата на Джон сега ми изглеждаше умна и пълна с живот, а не безсърдечна и алчна, и при това толкова красива, че убийството й изглеждаше с една степен по-жестоко от другите. Нещо се бе случило от времето, когато за пръв път бях видял снимката: подобно на Джон, Дик Мюлър и Брайън Дориан, аз бях станал един от опечалените.
Малко по-късно Джон се спусна стремително по стълбите. Ризата и панталоните му бяха омачкани и по лявата му буза, подобно на белег, минаваше черта от притискането на чаршафа или възглавницата. Беше без обувки и косата му беше разчорлена.