— Какво има? — попитах.
— Някакъв лайнар хвърляше камъни в прозореца ми — каза той и се насочи към вратата.
— Чакай — извиках. — Погледна ли през прозореца, преди да слезеш? Знаеш ли какво става?
— Не ми пука какво става — каза той.
— Гледай — казах му и посочих телевизора. Ако си беше направил труда да погледне екрана, той щеше да види фасадата на собствената си къща откъм предната морава, където красива млада репортерка с изненадващото литературно име Изобел Арчър представяше кариерата на най-бляскавата жертва на Месаря.
Той рязко отвори вратата.
Замръзна за миг, изненадан от камерата, репортерите и тълпата. Беше като да се събудиш от ослепителна светлина в очите. От хора, насъбрани по тротоара и верандите, се раздадоха тихи възгласи на изненада и одобрение. Госпожа Арчър се усмихна и натика микрофон в лицето му.
— Господин Рансъм, каква беше първата ви реакция при новината, че Уолтър Драгонет е направил втори, този път успеше опит за убийство на жена ви?
— Какво?
Джефри Боу и останалите се стълпиха наоколо, като щракаха с фотоапаратите и вдигаха високо във въздуха касетофоните си.
— Смятате ли, че Милхейвънската полиция бе осигурила достатъчно охрана на госпожа Рансъм?
Той се обърна към мене и ме погледна безпомощно.
— Какво мислите за Уолтър Драгонет? — извика Джефри Боу. — Какво можете да ни кажете за този човек?
— Я, моля ви, си събирайте багажа и…
— Бихте ли го нарекли нормален?
Други репортери, включително госпожа Арчър, се надвикваха с други въпроси.
— Кой е този мъж зад вас?
— Какво ви влиза в работата? — изкрещя в отговор Джон, на когото вече му бе прекипяло. — Хвърляте камъни в прозорците ми, задавате малоумни въпроси…
Застанах до него и фотоапаратите защракаха като пушкала с конфети.
— Аз съм приятел на семейството — казах. — Господин Рансъм трябваше да преживее тежки дни — смътно чувах собствения си глас да идва от телевизора във всекидневната зад мене. — Всичко, което можем да кажем засега, е, че обвинението срещу Уолтър Драгонет, поне що се отнася до госпожа Рансъм, изглежда по-слабо, отколкото би трябвало да бъде.
Бъркотията от преплетени въпроси се надигна от тълпата репортери. Изобел Арчър натика микрофона си под носа ми и се наведе толкова близо, че хубавите й сини очи и кестенявите й коси съвсем ме дезориентираха. Сякаш се навеждаше за целувка, но ако се опитах да целуна нещо, това щеше да бъде чворестата глава на микрофона. Въпросът й беше остър и директен:
— Значи вие мислите, че Уолтър Драгонет не е убил госпожа Рансъм?
— Мисля, че не е — казах. — И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.
— И вие ли мислите така, господин Рансъм?
Микрофонът сръчно се стрелна пред устата на Джон. Госпожа Арчър се наведе и разшири очи, опитвайки се да измъкне думите му.
— Махайте се от тук на секундата — каза Джон. — Взимайте си камерите и касетофоните и аудиосистемите и се омитайте от тревата ми. Нямам нищо повече за казване.
Изобел Арчър каза: „Благодаря“ и се спря, за да ми се усмихне. И това щеше да бъде всичко, но в тоя момент нещо подтикна Джон да изпадне в още по-дълбока ярост. Червената бръчка на бузата му пламна и той хукна по стълбите, нахвърляйки се върху най-близкостоящите журналисти от мъжки пол, които се оказаха Джефри Боу и фотографът му. Изобел направи знак на собствения си асистент, и без друго насочил вече камерата си към Джон, който блъскаше Боу, точно както ме беше блъскал на футболното игрище през есента на 1960 година.
Кльощавият репортер размаха ръце като вятърна мелница и се строполи с вой на изненада. В мига на стъписване, който последва, Джон се хвърли към фотографа на Боу, който отстъпваше назад и правеше серия от автоматични снимки, които на другия ден се появиха най-горе на втората секция на вестника. Джон го заряза и се втурна като вихрушка към фотографа от Чикаго, който се бе промъкнал до него. Джон грабна фотоапарата му с една ръка и врата му с другата, събори го, скъсвайки каишката на фотоапарата, извъртя се и изстреля фотоапарата като топка към улицата. Той се удари в една кола и отскочи на бетона. След това Джон се понесе към мъжа с камерата.
Джефри Боу се надигна на крака и Джон се извърна от оператора на камерата, който показваше известна готовност да се бие, и пак натисна Боу към земята.
Заела отново позиция в средата на „Илай Плейс“, Изобел Арчър вдигна микрофона към лицето си тип „американско гадже“ и каза към камерите нещо, което предизвика вълна от веселие сред насъбраните съседи. Джон отпусна ръце и се отдръпна от ритащия, пръскащ слюнки репортер. Боу скочи на крака и последва другите репортери и фотографи на улицата. Той отупа мръсните си джинси и огледа едно петно от трева на дясното си коляно, пропускайки да забележи аналогичното петно на десния си лакът.