— Защо тогава ще признава? Това също е безсмислица.
— Може би не си забелязал, че Уолтър Драгонет не е измежду най-смислените хора по света.
Рансъм се наведе и се взря за известно време в пода, замислен над това, което бях казал.
— Значи има още някой.
Представих си една от ония картинни загадки, при които окото броди по листата на дъб, докато от тях се открои кинжал, или пък от плетеницата тухли на някоя къща изскочи тичащ човек, тромпет, отворена врата.
— Ти и твоите евристики — той поклати глава, сега почти усмихнат. — Ще трябва да се примиря със следствията от помитането на оня репортер.
— Какви смяташ, че ще бъдат те?
Той отмести единия куп романи един сантиметър настрани, после половин сантиметър в обратна посока.
— Предполагам, че съседите ми са по-убедени от всякога, че аз съм убил жена си.
— Така ли е, Джон? — попитах. — Това е само между нас двамата.
— Питаш ме дали съм убил Ейприл?
Лицето му пламна както преди, но без яростта, която го бе обзела, когато се нахвърли върху Джефри Боу. Той ме погледна втренчено, опитвайки се да изглежда страшен.
— Том Пасмор ли те накара да ме попиташ това?
Поклатих глава.
— Отговорът е не. Ако ме попиташ това още веднъж, ще те изхвърля от къщата. Още нещо?
— Трябваше да попитам — казах.
2
През следващите два дни гледахме града отстрани, по местната телевизия. Когато бяхме в къщата, не обръщахме внимание на репортерите, разположени на предната морава, които варираха между едно неизменно ядро от трима души и тътнещата тълпа от петнайсет души. Не обръщахме внимание и на техните усилия да ни примамят навън. Те звъняха на вратата през равни интервали, притискаха лица до прозорците, изреваваха неговото или моето име с кучешко постоянство… През около час аз или Джон ставахме от петия, шестия или петнадесетия за деня преглед на имената и лицата на жертвите, за да направим проверка на врага през тесните прозорчета от двете страни на вратата. Беше като средновековна обсада, но с телефон.
Обядвахме пред телевизора, вечеряхме пред телевизора.
Някой блъскаше заповеднически по предната врата. Друг някой провря пръсти през отвора на вратата и изрева:
— Тим Андърхил! Кой уби Ейприл Рансъм?
— Кой уби Лора Палмър? — промърмори Рансъм, по-скоро на себе си.
Това беше в събота, деня, в който деканът на Факултета по хуманитарни науки в „Аркхам“ беше оставил на телефонния секретар съобщение, че попечителите на „Аркхам“, комисията на инспекторите и обществото на завършилите колежа поотделно бяха внесли оплаквания от телевизионния език и поведение на професор Рансъм от Катедрата по религия. Би ли могъл професор Рансъм да предложи известни уверения, че всички юридически въпроси ще бъдат приключени до началото на зимния семестър? Съобщението дойде след борбата ни да излезем и да се приберем през тълпата, когато се наложи да отидем до погребалното бюро „Трот Брадърс“.
Като се има предвид всичко това, Джон не се справяше толкова зле. Най-ужасното ни преживяване в „Трот Брадърс“ бяха маниерите на Джойс — „Наричайте ме просто Джойс“ — Трот Броуфи, дъщеря и единствено дете на единствения останал господин Трот. Пред Наричайте-Ме-Просто-Джойс репортерите изглеждаха самата тактичност. Тлъста и колосално бременна, професионално неспособна да скърби, тя отдавна беше решила, че най-добрият начин да посреща изпречилите се на пътя й покрусени хора беше решителната съпричастност, която тя би нарекла „здравомислие“.
— Ние ще свършим чудесна работа с милата ви женица, господин Рансъм, ще видите, че ще изглежда така прекрасно, като в сватбения ви ден. Този тук ковчег ви предлагам за нуждите на излагането по време на службата, а за урната можем да поговорим по-късно, имаме някои, които са същинска прелест, но погледнете този сатенен, по-плътен, твърд и блестящ от него не бихте могли да намерите — идеална рамка за една хубава картинка, ако ми позволите да се изразя така. Не можете да си представите каква мъка ми е да влача това бебе напред-назад из залата, мамичко, ако Уолтър Драгонет се беше появил тук, щеше да удари две наведнъж, за баща ми това щеше да бъда задачата на живота му, нали, о божке, тоя път бяха газове. Имали ли сте тези ужасни болки от газове? Най-добре ще е да седна тук, докато вие и приятелят ви обсъдите нещата, просто не ми обръщайте внимание, Боже, и без друго всичко вече съм чувала, хората наистина не знаят какво говорят, когато идват тук.
Наложи се да преживеем поне два часа с Наричайте-Ме-Просто-Джойс, което още веднъж доказа, че дори истински ужасното може да стане отегчително, когато си изложен на него достатъчно дълго. През това време Джон нае „изложбения“ ковчег, поръча некролога и поканите за погребението, ангажира час в крематориума, купи урна и място за нея в един мавзолей, осигури „Параклиса на покоя“ и свещеник, непринадлежащ към никоя секта, за заупокойната служба, взе под наем кола за процесията до мавзолея, поръча цветя, включи в условията грим и прическа за покойната, плати за органист, орган и деветдесет минути утешителна класическа музика и написа чек за около десет хиляди долара.