— Е, много обичам хора, дето знаят какво искат — каза Наричайте-Ме-Просто-Джойс. — Някои идват тук и се пазарят, като че ли ще могат да го вземат със себе си там. Но аз съм била там и уверявам ви, няма да могат.
— Била сте там? — попитах.
— Всичко дето ти се случва, като умреш, била съм да го видя — каза тя. — И всичко, което бихте искали да знаете, мога да ви го кажа.
— Май е време да си тръгваме — каза Рансъм.
Рано вечерта Рансъм седеше в притъмняващата стая, вторачен в светлото петно на екрана, който отново показваше скандиращата тълпа на „Армъри Плейс“. Мислех си за Наричайте-Ме-Просто-Джойс и бебето й. Някой ден детето щеше да поеме погребалното бюро. Представях си го като мъж в средата на четиридесетте, ухилен шишко, докато потупва по гърба и стопява леда с някой анекдот за лов на пъстърва, Ей богу, това беше най-голямата риба, която някога е била вадена от тая река, уф, пак се обажда ишиасът ми, извинете ме за секунда, хора.
Едва врата в мислите ми се отвори внезапно и през нея нахлу потоп от светлина. Без да кажа нищо на Рансъм, аз се върнах в стаята си и запълних около петнайсет страници от големия тефтер, който в последния момент се бях сетил да мушна в ръчната си чанта. Книгата ми от само себе си беше направила още една крачка напред.
3
Това, което отвори врата към пространството на въображението, беше сблъсъкът между Уолтър Драгонет и моята увереност, че детето на Наричайте-Ме-Просто-Джойс ще бъде копие на майка си. Когато отидох в „Шейди Маунт“ оная сутрин, аз имах идея, която смъртта на Ейприл Рансъм беше изтрила — но всичко случило се след това беше уголемило малката стаичка на идеята ми, така че по времето, когато се върна при мене през вратата на въображението, тя беше прераснала в цяло крило на сграда със свои собствени коридори, стълбища и прозорци.
Видях, че мога да използвам част от живота на Уолтър Драгонет, за да опиша детството на Чарли Карпинтър. Чарли беше убивал други хора, преди да срещне Лили Шиън: едно малко момиченце, една млада майка и още двама-трима души в градовете, където бе живял, преди да се завърне в родното си място. Милхейвън щеше да бъде родното място на Чарли, но в книгата той щеше да има друго име. Деянията на Чарли бяха подобни на тези на Уолтър Драгонет, но обстоятелствата от детството му щяха да бъдат като моите, само че ужасяващо засилени. Щеше да има фигура, подобна на господин Лансър на Уолтър Драгонет. Изтръпнах с цялото си същество, когато видях огромната глава на Хайнц Стенмиц да се накланя към моята — бледи сини очи и миризма на кърваво месо.
През времето на ранното детство на Чарли баща му убива няколко души единствено за отмъщение и петгодишният Чарли съхранява тайната на баща си. Ако опишех всичко това през очите на Чарли, бих могъл да започна да разбирам какво би могло да накара някого да се превърне в Уолтър Драгонет. „Леджър“ се опитваше да направи това, но тромаво, разпитвайки социолози, свещеници и полицаи; това се бях опитал да направя и аз, когато поставих снимката на майката на Тед Бънди върху хладилника си.
За втори път през този ден книгата ми разцъфтя за живот в мене.
Видях петгодишния Чарли Карпинтър в моята стара спалня на Шеста Южна улица, загледан в рисунъка на тъмносините рози, изкачващи се по светлосиния тапет; злочест и отчаян, докато баща му бие майка му. Чарли се опитваше да влезе в тапета и да избяга в безопасното, безжизнено съвършенство на притворените листенца и преплетените стъбла.
Видях как детето върви по авеню „Ливърмор“ до „Белдейм ориентал“, където на задния ред Минотавърът го чакаше, за да го захвърли телом в един филм на предателство и възбуда. Действителността се сплескваше под тежестта на уроците на Минотавъра — истинските чувства, които той събуждаше, биха те накъсали на кървящи парцали, ето защо ти забравяш всичко. Нарязваш спомена на парченца, затваряш го в милиони различни дупки. Минотавърът беше щастлив с тебе, той те притискаше, ръцете му те смазваха и светът умря.