Тъй като колоните с цифри са напълно лишени от емоции, Чарли стана счетоводител. Той имаше повтарящи се сънища и установени навици. Никога не преспиваше с жена, ако не я беше вече убил, много внимателно и прецизно, в главата си. Веднъж на два месеца правеше бърза, безлична любов с мъже и може би веднъж в годината, когато си позволеше да пие твърде много, досаждаше на някой мъж, забърсан в бар за хомосексуалисти, като изпадаше в истерично бебешко бъблене, докато разтъркваше ерекцията на непознатия по лицето си.
Чарли беше участвал във войната във Виетнам.
Щеше да убие Лили Шиън в момента, в който влезеше в нейния дом на езерото. Ето защо беше откраднал лодката и я беше оставил да се носи между тръстиките, ето защо се появяваше толкова рано сутринта в къщата й.
Трябваше да се върна назад през първата една трета от романа и да вмъкна промените, необходими, за да препращат към детството на Чарли, което току-що бях измислил. Това, което читателят научаваше за него — безжизнената му привързаност към отегчителната му работа, отбягването на всякаква близост — щеше да буди злокобни предчувствия. Читателят щеше да долови, че Лили Шиън се излага на опасност, опитвайки се да примами Чарли в сюжета, който ми бе напомнил за Кент Смит и Глория Грийъм. Ти, сърце мое, драги Читателю, без когото нито една книга нямаше да бъде написана, щеше да видиш как в романа, започнал на пръв поглед като роман за примамването на един невинен младеж в клопка, жената, която се опитваше да манипулира невинния, щеше да се сблъска със зловеща изненада.
Първата трета от романа щеше да завърши с убийството на Лили Шиън. Втората трета щеше да бъде разказ за детството на Чарли — хрумна ми, че детето Чарли трябва да има различно име, така че отначало ти, драги Читателю, да се чудиш защо внезапно ти се представя покъртителния живот на едно дете, което няма връзка с първите двеста страници от книгата. Това объркване щеше да приключи, когато детето, на осемнайсетгодишна възраст, се запишеше в армията под името Чарлс Карпинтър. Залавянето на Чарли щеше да заеме последната трета.
Заглавието на този роман щеше да бъде „Царството небесно“ и мотото към него щеше да бъде от евангелието от Тома, което бях чел в „Сентръл парк“.
Вътрешната музика на „Царството небесно“ щеше да бъде търсенето на Минотавъра. Чарли щеше да се е върнал в Милхейвън (под името, с което градът щеше да фигурира в романа), защото, макар че имаше съвсем частично съзнание за това, той искаше да намери мъжа, който бе блудствал с него в „Белдейм ориентал“. Спомените за Минотавъра щяха да го преследват цял живот и да изпълват последната трета от книгата. Веднъж — без сам да знае защо — той щеше да посети празния киносалон и да има преживявания, сходни с моите от вчерашната сутрин.
Минотавърът щеше да бъде като страховит, скрит в дъното на пещерата Бог, чиито следи и въздействия са разпръснати навсякъде из видимия свят.
След което имах едно последно прозрение, преди отново да сляза долу. Филмът, който петгодишния Чарли гледаше, когато усмихнатото чудовище седна на съседното място, беше „От опасни дълбини“. Нямаше значение, че никога не го бях гледал — макар че бих могъл да го гледам, ако остана в Милхейвън достатъчно дълго — защото заглавието беше всичко, което ми трябваше.
Имах нужда от причина обаче, та толкова малко дете да бъде пращано на кино няколко дни поред, и тя се появи веднага щом осъзнах необходимостта. Майката на малкия Чарли умираше в къщата на Карпинтърови. Необходимият образ отново изникна от непосредственото минало. Видях бледото, насинено, лишено от съзнание тяло на Ейприл Рансъм, проснато на белите чаршафи. Ново проникновение дойде заедно с образа, така че знаех, че бащата на Чарли беше пребил жена си, докато тя изпадне в безсъзнание, и сега я оставяше да умре. За около седмица малкото момче, което бе пораснало като Чарли Карпинтър, бе живяло с умиращата си майка и бащата, който я беше убил, и през тези страховити дни то бе срещнало Минотавъра и бе погълнато.
Оставих писалката. Ето че имах книга, „Царството небесно“. Исках да се загърна с нея като в одеало. Исках да изчезна в историята така, както малкият Чарли (все още под друго име) копнееше да се стопи сред сините рози, преплетени на по-светло синия фон на тапетите в моята спалня — да се превърна в извивката на един лист от бряст по авеню „Ливърмор“, в топлия, стържещ от цигарите глас в мрака, в отблясъка на сребърна светлина, попаднала за миг върху гладката глава на тъмнокож мъж, в прашния сноп от по-бледа светлина, устремена към екрана в един почти празен салон.
4