— Чу ги още един човек — не погледнах към Джон. Изчаках. Двамата инспектори се бяха вторачили в мене. Седяхме в дълго, както ми се стори, мълчание.
— И аз ги чух — каза най-сетне Джон.
— Почна се — каза Уийлър.
— Почна се — каза Мънроу. Той се изправи. — Господин Рансъм, бихте ли дошли с нас на „Армъри Плейс“, за да повторим отново какво сте правили сутринта, когато жена ви е била убита?
— Всички знаят къде съм бил в четвъртък сутринта — той изглеждаше объркан и разтревожен.
— Бихме искали да чуем това с повече подробности — каза Мънроу. — Това е рутинна процедура, господин Рансъм. Ще се върнете тук след един-два часа.
— Имам ли нужда от адвокат?
— Ако настоявате, може да присъства и адвокат.
— Фонтейн си е променил мнението — казах. — Прослушал е записите и не е харесал неубедителното признание.
Двамата инспектори не си направиха труда да ми отговорят. Мънроу каза:
— Много ще сме ви благодарни, ако ни съдействате, господин Рансъм.
Рансъм се обърна към мене:
— Мислиш ли, че трябва да извикам адвокат?
— Аз бих го направил.
— Нямам за какво да се притеснявам — той се извърна към Уийлър и Мънроу. — Хайде, да свършваме по-скоро.
Тримата се изправиха. След миг, изправих се и аз.
— О, боже — каза Джон. — А трябваше да ходим у Алън.
Двете ченгета гледаха ту мене, ту него.
— Би ли отишъл там? — каза Джон. — Да му обясниш всичко и да му кажеш, че ще отида да го видя при първа възможност?
— Да му обясня всичко? Какво имаш предвид?
— За Ейприл.
Мънроу бавно се усмихна.
— Не мислиш ли, че ти трябва да направиш това?
— Щях да го направя — каза Джон. — Кажи му, че ще говоря с него, веднага щом се освободя. Така ще се чувствам по-добре.
— Съмнявам се.
Той въздъхна.
— Тогава обади му се и му кажи, че е трябвало да отида да дам показания, но че ще дойда след обяд веднага, когато мога.
Кимнах и инспекторите излязох с Джо. Джефри Боу и неговият фотограф изприпкаха към нас, оплезили език като кученца. Фотоапаратът започна серия от залпове. Когато Мънроу и Уийлър вкараха Рансъм в колата си, без да забравят да предпазят с длан главата му и да го наместят на задната седалка, Боу погледна назад към къщата и избоботи името ми. Той се затича към мене и аз затворих и заключих вратата.
Звънецът започна да звъни, звъни, звъни.
— Махай се — казах.
— Арестуван ли е Рансъм?
Тъй като не отговорих нищо, Джефри залепи лице на прозорчето отстрани на вратата.
Алън Брукнър вдигна, след като телефонът беше звънял две-три минути.
— Кой е?
Казах му името си.
— Пихме заедно в кухнята.
— Сетих се! Хубав човек сте! Ще дойдете ли днес?
— Ами да, имах намерение, но се случиха едни работи и Джон за известно време няма да може да дойде.
— Какво значи това? — той се изкашля с шумна, обезпокояваща кашлица, придружена от раздиращи звуци дълбоко в дробовете му. — Ами „Блъди Мери“? — последва още от ужасната кашлица. — По дяволите „Блъди Мери“, къде е Джон?
— Полицията искаше да поговори още малко с него.
— Вие ми кажете какво става с дъщеря ми, младежо. Достатъчно са ме правили на глупак.
На вратата се заблъска с юмрук. Джефри Боу все още зяпаше през прозорчето.
— Ще дойда веднага щом мога — казах.
— Предната врата е отключена — той затвори.
Върнах се през портала. Телефонът нададе писък. Звънецът заехтя.
Минах през кухнята и излязох в задния двор на Рансъм. Живият плет се пресичаше с редица от дървета, подобни на коледни елхи. Над тях се подаваха куличките и островърхите покривчета на съседната къща. От предната част на къщата се чуваше сподавена глъчка. Пресякох моравата и се вмъкнах през процепа между живия плет и последното дърво. Светлината изчезна и живите, остри миризми на листа и сокове ме обградиха с уютна завивка от мрак. После дървото се огъна и аз излязох на един празен, облян от слънце заден двор.
Едва не се разсмях на глас. Можех просто да се отдалеча — и така и направих.
5
Това чувство за бягство в момента, в който стъпих на плочестите камъни, които разделяха буренясалата морава на Алън Брукнър.
Завъртях топката и влязох. Във въздуха се носеше дъх на гниещ боклук, както и някаква друга, по-остра миризма.
— Алън — извиках. — Тим Андърхил е.
Пристъпих напред до дебел пласт от писма и навлязох във всекидневната, или библиотеката, или каквото там беше. Писмата, които Джон беше хвърлил върху канапето, още стояха там, едвам видими в мрака. Лампите бяха угасени и тежките завеси бяха спуснати. Миризмата на боклук се засили, другата воня — също.