— Алън?
Заопипвах за ключ, но попаднах само на гола гладка стена, тук-там леко лепкава. Нещо малко и черно се стрелна по пода и се скри зад завесата. Още няколко чинии с недоизядена храна бяха поставени на пода.
— Алън!
От стените се разнесе глухо ръмжене. Зачудих се дали Алън Брукнър не умира някъде из къщата — дали не е получил удар. Дойде ми неимоверно егоистичната мисъл, че може би няма да ми се наложи да му казвам за смъртта на дъщеря му. Върнах се в коридора.
На масата на трапезарията лежаха прашни листа. Изглеждаше като моята работна маса в къщата на Джон. До масата край зарязаната работа беше поставен стол.
— Алън?
Ръмженето идваше от дъното на коридора.
В кухнята миризмата на лайна изригна като експлозия. Върху кухненския плот бяха натрупани няколко кутии от пица. Спуснатите щори пропускаха треперлива, слаба светлина, която като че ли нямаше единен източник. Дъната на чаши и ръбовете на чинии се подаваха над перваза на мивката. Пред печката лежеше валмо от хавлиени и кухненски кърпи. Върху кърпите имаше мръсна, неопределима купчина, около трийсет сантиметра висока и покрита с пелена опиянени мухи.
Изпъшках и притиснах челото си с дясната си ръка. Исках да се махна от къщата. От вонята ми се повръщаше и виеше свят. И тогава чух ръмженето отново и видях, че друго същество, същество, непринадлежащо на моя вид, ме наблюдава.
Под кухненската маса клечеше прегърбена черна фигура. От нея се излъчваше интензивното усещане за ярост и болка. Две бели очи се движеха насред чернотата. Стоях пред Минотавъра. Вонята на изпражненията му ме заобикаляше отвсякъде.
— Ще си имаш неприятности — изръмжа Минотавъра. — Аз съм стар човек, но не съм лесен противник.
— Знам — казах.
— Лъжите ме подлудяват. Подлудяват — той се размърда под масата и покривката падна от главата му. Белият мъх на бакенбардите му заблестя. Свирепите му очи се насочиха към мене. — Ще ми кажеш истината. Сега.
— Да — казах.
— Дъщеря ми е мъртва, нали?
— Да.
Конвулсия като от електрошок изпъна гръбнака му и вирна брадичката му.
— Автомобилна злополука? Нещо такова ли?
— Била е убита — казах.
Той килна главата си назад и покривката се смъкна от раменете му. Лицето му бе разпънато от гримаса. Сякаш някой го бе пронизал в слабините. Със същия ужасяващ шепот той попита:
— Кога? Кой?
— Алън, не би ли искал да излезеш изпод тая маса?
Той отново ме изгледа с яростна съсредоточеност. Коленичих. Бръмченето на мухите изведнъж като че ли се засили.
— Кажи ми как е била убита дъщеря ми.
— Преди около седмица една камериерка я намира пронизана и пребита в стая в хотел „Сйнт Олуин“.
Алън надяде ужасно стенание.
— Не се знае кой го е направил. Ейприл е била откарана в „Шейди Маунт“, където остава в кома до тази сряда, когато започва да показва признаци на подобрение. В четвъртък сутринта някой прониква в стаята й и я убива.
— Без тя да излезе от комата?
— Да.
Той отново отвори очите си на Минотавъра.
— Арестуван ли е някой?
— Има едно фалшиво признание. Излез изпод масата, Алън.
По белия мъх на бузите му блестяха сълзи. Той поклати глава ожесточено.
— Нима Джон е мислел, че съм прекалено слаб да чуя истината? Не съм чак толкова дяволски слаб в тоя момент, синко.
— Виждам — казах. — Защо седиш под кухненската маса, Алън?
— Обърках се. Изгубих се — той отново ми хвърли зверски поглед. — Джон трябваше да дойде. Щях най-после да изтръгна истината от тоя проклет мой зет — той поклати глава и насочи към мене очите си на Минотавър. — Къде е той?
Дори в това ужасно състояние, Алън притежаваше мощно достойнство, което едвам бях усетил предишния път. Скръбта му за миг го беше извадила от деменцията. Изпитах пронизващо съжаление към стареца.
— Точно когато тръгвахме, дойдоха двама инспектори. Те помолиха Джон да отиде с тях в полицията, за да даде показания.
— Но не е арестуван.
— Не е.
Той отново загърна раменете си с покривката и я уви плътно около врата си с едната ръка. Имаше вид на покривка за маса. Приближих се. Очите ми смъдяха, сякаш бях цвръкнал сапун в тях.
— Знаех, че е мъртва — той се прегърби навътре и за миг доби изглед на праисторическа маймуна, както при първото ми идване. Главата му започна да се тресе.
Помислих, че отново ще изчезне в покривката си.
— Би ли искал да излезеш изпод тая маса, Алън?
— Би ли искал да спреш да си толкова снизходителен? — очите му пламтяха, но това вече не бяха очите на Минотавъра. — Добре де. Добре. Искам да изляза изпод масата.
Той се хвърли напред и заплете краката си в плата. Борейки се да освободи ръцете си, затегна парчето, омотано около гърдите му. В очите му блесна панически страх.