Предният ден беше брутален, но тя се изпълни с ярост, а след това и с отчаяние, когато пиратският екипаж я надви. Свирепите удари и пронизващата болка по някакъв начин отнеха страха й. Пирия престана да се бори и издържа мъчението, в очакване на подходящия момент. Когато той дойде, изпита истински триумф, докато гледаше как кръвта на пирата изтича от отвореното му гърло, а изумените му очи я зяпат. За кратко опита да се бори, но тя го задържа близо до себе си, усещайки как сърцето му бие до гърдите й. После туптенето се забави и спря. Накрая тя избута тялото от себе си и се измъкна в сенките.
Чак тогава я порази истинският ужас. Изгубена и сама на малък остров, усети как смелостта й се стопява. Избяга до едно каменно възвишение и коленичи ниско зад няколко камъка. По едно време, макар и да не бе усетила кога точно е започнала, осъзна, че плаче. Крайниците й трепереха и тя легна на твърдата земя с присвити колене, скрила лице с ръце, сякаш очакваше нова атака. В отчаянието си чу думите на Първата жрица, запратени като камшик насреща й:
— Арогантно момиче! Гордееш се със силата си, а тя никога не е била изпитвана. Смееш се на слабостта на жените от провинцията, а никога не си страдала от техните неволи. Ти си дъщеря на цар и си прекарала целия си живот под щита му. Сестра си на велик войн, чийто меч може да отреже главата на всеки, който те обиди. Как смееш да критикуваш жените на полята, чийто живот зависи от капризите на свирепи мъже?
— Съжалявам — прошепна тя с лице, притиснато в камъка, въпреки че това не бе отговорът й, когато Първата жрица й крещеше. Сега не можеше да си спомни какво точно й е казала, но със сигурност бе предизвикателно и гордо. Докато лежеше сред камъните обаче, у нея нямаше и капка гордост.
Накрая бе толкова изтощена, че заспа за кратко, но болката в изтормозеното й тяло я събуди. И точно навреме, защото около хълма се чуваха стъпки.
Побягна, за да спаси живота си, озовавайки се накрая, останала без сили в малка горичка. Там очакваше да умре. Вместо това двама мъже се биха за нея и й помогнаха да стигне до пещерата високо в хълмовете.
Те нито я изнасилиха, нито я заплашиха, но ужасът й не искаше да се уталожи. Погледна към Банокъл. Той имаше големи мускули и примитивно, грубо лице, а сините му очи не можеха да прикрият желанието му, докато я гледаше. Нямаше друга защита срещу него, освен стената от презрение, която бе издигнала около себе си. Малкият кинжал, даден й от Калиадес, щеше да е безполезен срещу подобен мъж. Той щеше да го избие от ръката й и да я притисне към земята като пиратите на онзи кораб.
Пирия преглътна и отблъсна ужасните спомени, въпреки че нямаше умението да се дистанцира от болката от нараняванията — натъртванията и раните от юмруците и шамарите, а също и от пронизването на тялото й.
Едрият войн не я гледаше, вместо това бе насочил очи към високия строен млад мъж, който стоеше на известно разстояние до едно изкривено дърво. Тя си спомняше обещанието му да застане до нея, а после гневът й отново потече с пълна сила.
Той е пират. Ще те предаде. Всички мъже са предатели. Жестоки, порочни и без капка жалост.
Но той се закле да я защити.
Обещанията на мъжете са като шепота на потока. Можеш да ги чуеш, но това са безсмислени звуци. Така бе казала Първата жрица.
Едрият войн се приближи до потока, наведе се и събра ръце в шепа, за да пие вода. Движенията му не бяха грациозни като на спътника му, но пък и сигурно беше трудно да се наведеш в толкова тежка броня. Нагръдникът му бе добре изработен — златните дискове стояха на мястото си, закрепени с медни нишки. Банокъл наплиска лице, а после прокара дебелите си пръсти през дългата си руса коса. Чак тогава Пирия видя, че горната част на дясното му ухо липсва и един дълъг бял белег минава от останките му надолу по брадата. Мъжът седна и започна да масажира десния си бицепс. Тя забеляза друг белег там — ярък, червен и едва ли на повече от няколко месеца.
Той я видя да го гледа и студеният му син поглед срещна нейния. Пирия побърза да го удържи с думи и каза:
— Рана от копие?
— Не. Меч. Право през ръката — отвърна той и се обърна, за да й покаже обратната страна. — Мислех си, че съм се осакатил завинаги, но зарасна добре.
— Сигурно е бил могъщ войн, за да успее да забие меч по този начин.
— Така е — отвърна Банокъл с гордост в гласа. — Самият Аргуриос. Най-великият микенски войн, живял някога. Ако не се бях подхлъзнал, мечът щеше да мине през гърлото ми. Така се заклещи в ръката ми. — Той се обърна и посочи към Калиадес. — Ето го там — каза и посочи към бронзовото оръжие на кръста на приятеля си. — Същият меч, който направи големия белег на неговото лице. Много е горд с оръжието.