Стражите на портата бяха мъртви. На една хлътнала дървена маса зад двете тела Павсаний видя жалка купчина стари мечове, ножове и очукани сопи, конфискувани от посетителите през деня. Както се бе опасявал генералът, глупакът Идайос нямаше система за справяне с оръжията. Просто ги трупаше на купчина, пазена от двама отегчени войници. Понастоящем двама мъртви войници.
Тялото на Идайос лежеше с тях, с широко прерязано гърло.
Предател! — помисли си Павсаний яростно. Мислех го просто за глупак, но се оказа и предател. Отворил им е портите, а после новите му господари са го убили. Не само глупак, но и предател.
Един от микенските офицери го забеляза и каза нещо на другите. Те се обърнаха, за да гледат, докато старият генерал с мъка вървеше към тях. Някои се усмихнаха. Един мъж, облечен в бяло и с два меча на кръста, пристъпи напред.
— Съжалявам да те видя тук, чичо — каза огнекосият Менон.
Шокът бе толкова голям, че Павсаний изстена от почти физическа болка. Не мъртвият Идайос беше предателят. Онзи, който бе отворил крепостта за врага, бе негова плът и кръв.
— Как можа да направиш това? — попита той. — Защо, Менон?
— Заради царството, чичо — отвърна спокойно мъжът. — Ти каза, че мога да помогна то да стане велико. И ще го сторя. Като негов цар. Мислиш ли, че Дардания и Троя могат да удържат мощта на всички западни царе? Ако продължаваме да се опълчваме на Агамемнон, той ще опожари земите ни, а народът ще бъде изклан или поробен.
Павсаний го зяпна, а после и микенските офицери около него. В далечината звуците от битката ехтяха из крепостта.
— В момента колят хората, които ти вярваха — каза той. — Ти разби сърцето ми, Менон. По-добре да бях умрял, отколкото да те видя като предателско псе.
Менон се изчерви и отстъпи.
— Никога не си разбирал властта, чичо. Когато Анхиз умря, ти можеше да поемеш контрола над трона. Така се раждат династии. Вместо това ти положи клетва за вярност пред една превзета жена и отрочето й. И погледни докъде ни доведе това. До война, която не можем да спечелим. Върни се в покоите си, чичо. Няма нужда да умираш тук.
— Разбира се, че трябва да умре — каза един микенски офицер с раздвоена брада. — Той те познава и щом си тръгнем, ще разкаже на Хеликаон за делата ти.
— По-добре слушай господаря си, малко псе — каза Павсаний с презрение. — Когато ти кажат да лаеш, трябва да лаеш.
Лицето на Менон поаленя. Той извади един от мечовете си и пристъпи напред.
— Не исках да те убивам — каза той, — защото винаги си бил добър с мен. Ала живя твърде дълго, старче.
Тялото на генерала бе старо, но си спомняше шестдесет години на сражения. Когато мечът се спусна към врата му с мързелива арогантност, той се приведе и удари с глава по-младия мъж. Сграбчи предницата на бялата туника на Менон и ги издърпа към себе си, а после хвана дръжката на втория му меч. От счупения нос на младия мъж течеше кръв и той се отдръпна от хватката на стареца. Не забеляза обаче как Павсаний издърпа меча от ножницата. Генералът пристъпи напред и с едно бързо движение преряза гърлото на Менон. По бялата дреха покапаха червени капки. Менон нададе гъргорещ вик и се запрепъва назад. Ръцете му панически се опитваха да спрат шурналата кръв.
Павсаний падна на колене, изгубил и последните остатъци от силата си. Чу звука на тичащи крака и усети удар, а после и втори по гърба си. Болката изчезна. Менон се срина пред него и главата му падна на рамото на стареца. Генералът погледна към умиращия младеж, докато собственият му взор се замъгляваше и чезнеше.
— А толкова… те обичах… момче — каза той.
XXXV
ЕЗДАЧЪТ В НЕБЕТО
Малкото момче се събуди стреснато. Разтри сънливите си очи с малки юмруци и се огледа. В спалнята беше тъмно. Една самотна свещ догаряше в ъгъла и на нейната светлина Декс видя, че Сивата не си е в леглото. Беше сам.
Спомни си как веднъж излезе от спалнята след един кошмар и отиде разплакан до стаята на Сивата. Почука леко на вратата. Тя отвори и както винаги го сгълча за страховете му. Винаги обаче омекваше и последната нощ го отнесе до леглото си, както обикновено, и го сложи до себе си.
— Спи спокойно, малки Декс — прошепна тя. — Аз съм с теб.
Ала сега не беше с него.
Извън стаята се разнасяха приглушени звуци — не само от двора долу, но и откъм стълбището от другата страна на вратата. Декс чу свирепи викове и дрънчене.