Тригодишното дете не бе свикнало да стои само в тъмното и сега се изплаши. Сивата винаги бе там, когато се събудеше. Тя го водеше до кухните за закуска.
Той се изхлузи изпод топлите завивки и се промъкна до края на леглото, за да слезе. Изтопурка с боси крака по студения камък и меките черги, а после извлачи един дървен стол, за да отвори прозореца и да види какво става в двора. Навън също бе тъмно, но той видя огньове, а и миризмата на дим се носеше наоколо, дразнеше гърлото му и го накара да киха. Виждаше силуетите на тичащи мъже и жени и чуваше крясъците им.
Огънят го накара отново да се сети за закуска. Сивата му препичаше вчерашен хляб и го намазваше с мед. Той внимателно слезе от стола, отвори тежката врата и се промъкна в коридора.
Навън видя, че някой лежи на пода. На светлината на мъждивата факла на стената разпозна Сивата. Тя бе присвита, със сгънати колене. Очите й бяха затворени. Той клекна до нея и постоя така известно време, ала Сивата не се събуди. Декс се зачуди какво да стори и я потупа несигурно.
— Гладен съм — каза той в ухото й.
Точно тогава чу звук от тичащи крака някъде зад него. Да не би Слънчевата жена да бе открила, че е напуснал стаята си? Щеше ли да му се разсърди? Той импулсивно се хвърли към един тъмен ъгъл и се скри зад тежката завеса, скриваща прозореца.
Тя не достигаше съвсем дъсчения под и той легна по корем, загледан през пролуката. Появиха се група войници. Декс харесваше войниците, но не разпозна никой от тези и реши да остане на мястото си.
Те притичаха край него, а тежките им метални наколенници блестяха на светлината на факлите, докато сандалите им шляпаха шумно по дъските. Можеше да подуши миризмата на пот и кожа.
— Намерете момчето! — извика един и гласът му отскочи от стените на коридора. — Не е в стаята си. Сигурно е с царицата.
Когато войниците отминаха, а стъпките им заглъхнаха надолу по стълбите, той тръгна към малкия двор. Придържаше се към мрака на стените и се запромъква към конюшните. Декс обичаше конюшните. Там никога не беше тихо. Харесваше му да чува тежкото дишане на конете и звука, който издаваха копитата им по каменния под.
Не му беше ясно точно защо, но разбираше, че е в беда. Сивата бе заспала в коридора, а Слънчевата жена бе изпратила ядосани войници да го намерят. Все така, без да излиза от сенките той видя още от тях, които тичаха към кулата с мечове в ръце. После мерна мъж, когото познаваше и който понякога го качваше на понито. Човекът изтича на двора. Конярят куцаше и Декс точно щеше да тръгне към него, когато той падна. Двама войници излязоха зад него и забиха мечовете си в гърба му, докато лежеше на земята. Мъжът извика няколко пъти, а после притихна.
Сега Декс бе ужасен и се сви в сенките. Чу женски вик и видя пламъци, които излизаха от кухните, трептящи в нощта. Те окъпаха двора в оранжева светлина. Две жени изтичаха през вратите на кухнята, преследвани от още войници, които се смееха и размахваха мечове.
Декс затвори очи. Вече усещаше горещината на пламъците.
— Декс!
Отново ги отвори и видя войник, когото познаваше. Той имаше червена брада и караше Декс да се смее, когато го носеше на гърба си. Мъжът го грабна и го притисна към гърдите си. Момченцето изпита облекчение и радост, въпреки че бронята бе неудобно твърда. Опита се да каже на червенобрадия войник за Сивата и как е лежала в коридора.
— Тихо, тихо, ще те спася — каза мъжът.
Той се затича през двора към конюшните. Навсякъде имаше тела — слуги и войници. Когато подминаха кухнята, Декс усети горещината по голите си крака и подуши печено месо. Притисна лице към гърдите на войника.
Мъжът влезе в конюшнята и го остави долу. После коленичи и хвана Декс за раменете.
— Чуй ме, момче. Трябва да се скриеш. Както правиш винаги, нали? Намери място в сламата и се зарови дълбоко.
— Това игра ли е? — попита Декс.
— Да, игра. И не бива да излизаш, докато не дойда за теб. Разбра ли?
— Да. Но съм гладен.
— Иди и се скрий. Не издавай звук, Декс. Просто стой скрит.
Той го отблъсна и момчето изтича до последната ясла, за да се скрие вътре. Тя беше празна и в нея бе натрупана слама. Декс падна по корем и се промъкна в центъра на купчината, където остана, свил колене.
Отвътре едва виждаше войника. Той бе извадил меча си и стоеше тихо. После дойдоха още мъже и последваха гневни викове, както и ужасното дрънчене, което бе чул по-рано. Видя как един войник пада. После и втори. Но след това неговият приятел също се свлече на земята. Другите мъже скочиха върху него и го заудряха отново и отново с мечовете си.