— Вие двамата — той посочи двама от хората си, — я последвайте до долу. Когато я хванете, я върнете обратно тук. Искам я първи.
Двамата войници погледнаха тесните ръкохватки и стъпала със съмнение, а после и мрака долу, но изпълниха заповедта му, както и очакваше, спускайки се бързо над каменната стена.
Пелопидас изсумтя и се върна в спалнята. Последният войник стоеше до леглото и бърникаше в кутия за бижута, украсена със слонова кост.
— Остави я, боклук такъв — каза Пелопидас. — Знаеш какво каза генералът за плячкосването. Слез долу и намери проклетото дете. Има награда от двадесет жълтици за отряда, който донесе главата му на Катеос.
— Как се очаква да го намерим? — попита мъжът. — Конюшнята беше празна. Може да е навсякъде.
— Той е на три години и е сам. Сигурно се е сврял някъде разплакан и с посрани гащи. Хайде, върви!
Войникът се помота още малко, оглеждайки спалнята. Очите му изпиваха мекия блясък на златото и скъпоценните камъни, пръснати наоколо. После изтича навън.
Пелопидас седна на мекото легло и разтри лявото си коляно. Беше се подуло и ставата го болеше. Той се просна на леглото и усети миризмата на парфюм от възглавницата. Изпита възбуда. Казваха, че царицата е слаба и красива, въпреки че вече бе преминала тридесетте, златокоса и с мило лице. Той се изкикоти. Не го вълнуваше особено лицето й.
Кучката трябваше да умре, при това бавно, така че Подпалвача да научи и да знае, че това е отмъщение за нашествията му в микенски земи. Пелопидас усети как гневът му се надига при мисълта за изгорените села и моряците, удавени от гнусния Хеликаон и екипажа му. Този екипаж щеше да изгуби много от обичните си хора, преди нощта да приключи.
Спартанецът свали шлема си и го пусна на пода. Надигна се от леглото и отиде до гарафа с вода, поставена на една малка маса. Отпи голяма глътка. После поля малко върху главата си, разтръсквайки плитки.
Огледа преценяващо спалнята, меките завеси и блясъка на бронз, мед и злато във всеки ъгъл. Вдиша миризмата на цветя. Вдигна кутията от слонова кост, която войникът бе разглеждал, и видя тъмния блясък на бижута. Бръкна вътре и извади шепа злато и скъпоценни камъни. Почти не ги погледна, преди да ги пъхне в кесията на колана си. Имаше и тежка златна гривна, която струваше повече, отколкото той изкарваше за цяла година, така че пъхна и нея в кесията.
Очите му се спряха на големия дървен сандък. Капакът му бе вдигнат, сякаш е бил оставен набързо. Вътре, сред най-различните богато избродирани дрехи, видя блясъка на скъпоценни камъни. Пелопидас извади най-горната рокля и откри, че е украсена със златна нишка, кехлибар и червен халцедон. Поколеба се, чудейки се какво да прави с нея, а после изсумтя развеселено. Не можеше да носи женски дрехи на военна кампания.
Все така в добро настроение, той се наведе надолу, за да бръкне по-дълбоко в сандъка, търсейки скрити бижута. Внезапно забеляза движение в дълбините му и в мига, който му трябваше да реагира, нечие бяло призрачно лице се засили към него. Той почувства чудовищна болка в гърлото си и отскочи назад, пръскайки кръв пред себе си. В паниката си, задрапа по врата си в опит да спре кървавия фонтан. От сандъка излезе дребна златокоса жена с окървавен кинжал в ръка.
Пелопидас падна на коляно и се опита да извика за помощ, ала болката раздра прерязаните му гласни струни и кръвта изби между пръстите му. Жената го гледаше с широко отворени очи. Той усети как отслабва и животът му изтича.
Главата му удари пода и Пелопидас се загледа в шарката от червени кръгове по килима. Струваше му се, че самият под се топи и се превръща в алена течност. Изпита изключително спокойствие. Нещо топло потече по крака му и осъзна, че мехурът му се е изпразнил.
Трябва да стана, помисли си той. Трябва да…
Халисия стоеше като замръзнала, гледайки гърчовете на умиращия мъж на пода, докато кръвта му се изливаше върху красивия килим. Мислите й се лутаха като молци около пламъка на реалността. Гърлото му бе прерязано. Тя го беше убила. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че килимът е подарък от баща й за сватбата й с Анхиз, избродиран от източна коприна. Кръвта никога няма да се изчисти, помисли си тя.
Забрави кръвта, долетя грубият глас на разума. Халисия примигна и пое дълбоко дъх. Кракът на война помръдна. После той застина. Тя отстъпи от тялото и прибра кинжала в ножницата.
Трябва да излезеш! Те ще се върнат!
Царицата си сложи наметалото с качулката и притича надолу по стълбите, а после през разбитите останки от вратата. Спря се на входа към мегарона и погледна вътре. Залата бе притихнала. Стражите й бяха убити, а около тях преброи повече от тридесет тела на микенци. Каменният под бе облян в кръв и стаята вонеше на смърт.