През деня този маршрут бе опасен, но тя знаеше, че нощем само късметът и благословията на боговете можеха да ги спасят.
Жребецът се катереше бавно по неравната земя. В най-високата точка, където пътеката се стесняваше, царицата го спря. Стените се издигаха вляво, а отдясно виждаше озареното от звездите небе и микенските галери, струпани на плажа.
Тогава видя и друга флотилия, която се насочваше към Дарданос през Хелеспонт. За миг си помисли, че са още микенски кораби, но после разпозна огромното туловище на „Ксантос” и изпита неистова радост.
Съпругът й се връщаше у дома и сега микенците щяха да разберат какво означава страх. Отмъщението му щеше да е едновременно ужасяващо, но и удовлетворително.
Микенските екипажи на брега също бяха видели дарданската флота и тичаха към корабите си. Халисия се усмихна. Независимо дали искаха да избягат, или да се бият, резултатът щеше да е един и същ. Всички бяха мъртви.
Изпита силно облекчение. Трябваше единствено да остане тихо тук под стените, докато Хеликаон не слезеше на брега.
Тогава нещо изсъска край нея, удари се в камъка и отскочи. Тя чу викове отгоре и вдигна поглед. Над укрепленията се бяха надвесили войници.
Халисия притисна Декс до себе си и потупа коня по гърба, говорейки му твърдо и спокойно. Нежно го смушка да тръгне напред. Край нея хвърчаха стрели, които плашеха жребеца.
— Бъди спокоен, велики — прошепна царицата тихо. Облечена в тъмно наметало и седнала на черен кон, тя бе много лоша мишена за нощна стрелба. Въпреки това, ако останеха на мястото си, все някоя стрела щеше да ги уцели. Халисия реши да обиколи крепостта, да надбяга вражеските войници от другата страна на Земната порта, а после да стигне до Безумието и да чака там.
Земята се спускаше рязко в мрака вдясно от нея. Отляво стената на цитаделата се издигаше като скала. Големият кон снижи глава и внимателно започна да подбира пътя си по тясната пътека. От време на време копитата му се подхлъзваха по чакълестата почва. Стрелите продължаваха да летят край тях, но много малко падаха наблизо.
Когато Земната порта се появи пред нея, Халисия видя, че тя още е затворена. Стотици микенски войници се тълпяха без работа отвън, чакайки другарите им вътре да им отворят. Чуваха се изнервени викове, но те всички гледаха към стените и портите и не обърнаха внимание на жената на коня, която тихо изплува от мрака.
Халисия видя движение в далечината и там се появиха редица ездачи в бляскави брони. Троянският кон бе дошъл! Микенците също ги видяха и започнаха да сформират стена от щитове.
После някой от укреплението горе извика:
— Царицата бяга! Убийте я!
Извън портите имаше съвсем малко ездачи, но те незабавно смушкаха конете си в галоп.
Халисия също подкани своя и той отново се затича, подминавайки задната част на микенската армия, за да се спусне към дефилето. Тя се извърна и видя четирима ездачи, които изоставаха. Жребецът сега тичаше в пълен галоп и скоростта му бе колосална. Халисия бе яздила много коне през живота си, но никой не бе притежавал силата и скоростта на това огромно животно.
Тя усети вятъра в косите си и позволи на надеждата да се върне в сърцето й. Хеликаон щеше да потопи вражеската флота, а Троянският кон щеше да избие оцелелите войници на сушата. Трябваше само да надбяга тези микенски ездачи и щеше да е в безопасност. Жребецът продължи да галопира и тя видя дефилето да се разширява точно преди моста. Но сега там нямаше мост, а само димящи руини. Останките му висяха почернели и обгорени от ръба на бездната. Нямаше изход.
Група микенски войници се затичаха откъм мрака на дефилето към нея, а в ръцете им проблеснаха остриета. Халисия накара коня да завие и той се затича в обратна посока, а после отново се завъртя. Сега микенските ездачи бяха наблизо и тя чуваше триумфиращите им викове.
— Каквото и да стане, малки Декс, ние ще сме заедно — обеща Халисия на сина си. После удари хълбока на жребеца. Стреснат, той се спусна към бездната. Скоростта му се увеличи, докато галопираше. Халисия стискаше гривата му в смъртна хватка. Видя войниците само като петно с периферното си зрение. Усети удар отляво, но върхът на копието само раздра плътта й и не можа да я събори. Болката беше огромна, но тя не й обърна внимание и се концентрира върху движението на коня под нея и малкото топло тяло, сгушено отпред, както и зеещата паст на приближаващата бездна.
Дали дори този велик кон можеше да направи скока? Халисия не знаеше. Знаеше обаче, че той може да спре на ръба и да я захвърли към камъните долу заедно със сина й.