— То е като това начинание със свинете — продължи Биас. — Казваш, че е за печалба. Но не е. Заради мъртвия Портеос е. Заради този глупав план, който означаваше толкова много за него. Ти му се смя. Сега тъжиш заради смъртта му и това е твоята дан към неговата памет.
— Мога само смело да предположа накъде биеш с това — прекъсна го раздразнено Одисей.
— Ти вече знаеш накъде. Можеш да говориш колкото си искаш за това, как ще продадеш Калиадес и онзи едрия за злато. Но ти не си такъв, Одисей. Двама смели мъже са спасили млада жена на този остров и са дошли при теб за помощ. И искаш да ти повярвам, че си решил да ги предадеш? Не мисля. Ако всички богове от Олимп се спуснат отгоре ни и настоят да им ги предадеш, ще откажеш. И ще ти кажа още нещо — всеки един от екипажа би застанал до теб в това.
— И защо биха постъпили толкова глупаво? — попита меко царят, а спонтанният му гняв се бе стопил.
— Защото слушат твоите истории за герои, о, Грозни, и знаят каква е истината зад тях.
Денят бе спокоен и духаше лек бриз, докато „Пенелопа” излизаше във водата. Калиадес, Банокъл и Пирия стояха отляво на кърмата. Отдясно Одисей държеше руля, а Биас задаваше ритъма на гребците. Нестор и двамата му сина се намираха на предната палуба на двадесетина крачки разстояние.
Калиадес мълчеше и се наслаждаваше на красотата на стария кораб. Изтеглена на плажа, галерата изглеждаше четвъртита и грубовата, с износени греди. Но по Великата зеленина „Пенелопа” се носеше като танцьорка. Пиратският кораб се бе люлял и борел с вълните, корпусът му бе покрит с ракообразни, а екипажът бе немарлив и му липсваше умение. Тридесетимата мъже на „Пенелопа” обаче бяха добре тренирани и греблата се вдигаха и спускаха в съвършен унисон.
Малкото стадо прасета се бе струпало в четвъртитото заграждение на главната палуба. Конструкцията беше хитро изработена от две мачти, поставени на дървени подпори и въжена ограда, опъната помежду им. Животните изглеждаха спокойни, поне в началото на пътуването.
Калиадес погледна към Пирия. На ярката слънчева светлина лицето й беше бледо и изморено, а големите синини изпъкваха. Дясното й око беше подуто и той видя дълбоки възпалени драскотини по врата й. Коя си ти, зачуди се той? Как така познаваш Одисей?
Той беше забелязал колебанието й, когато говореше за посещенията на Одисей при баща й. Думата дом бе използвана вместо нещо друго. Какво? Ферма? Дворец? Имение? Калиадес не се съмняваше, че Пирия идва от богато семейство. Тя гледаше морето, изгубена в мислите си и без да усеща погледа му. Микенецът бе казал на пирата, че я смята за красива. Каза го, за да парира небрежната обида на мъжа. Сега осъзна, че в комплимента има и истина. Колко странно, помисли си, че отрязването на косата й ще разкрие истинска красота. Вратът й бе дълъг и тънък, профилът й — изтънчен. Тя забеляза, че я гледа и погледът й се втвърди, а устата й се присви. После му обърна гръб.
За момент помисли да я заговори, да каже нещо мило, но реши да не го прави. Имаш си други проблеми, сгълча се той. Одисей знае името ти. Това го бе изненадало. Калиадес не се смяташе за известен и нямаше причина да очаква името му да е познато извън земите с микенско влияние. Щом царят на Итака го бе чувал, значи знаеше и за наградата, обявена от цар Агамемнон за главата му.
Погледна към Банокъл. Приятелят му изобщо не се тревожеше с мисли за предателство или залавяне. Беше слязъл в тясната пътека между заграждението и гребците и сега си говореше дружелюбно с русия моряк Левкон. Банокъл имаше дарба да създава приятелства.
Одисей извика Биас при себе си и му нареди да поеме руля.
После набитият цар си проправи път покрай Пирия и тръгна към предната палуба. Когато мина край заграждението, най-едрото от черните прасета изсумтя леко и се наведе към него. Одисей се спря и почеса звяра по ухото. Животното наклони глава, а той го погали и отиде до Нестор. Звярът го изпроводи с поглед.
— Винаги се е оправял с животни — отбеляза Биас. — Освен с коне. Най-лошият ездач, когото някога ще видиш.
Сутринта напредна, слънцето започна да напича, а ветрецът изчезна. Предупрежденията на Банокъл за прасетата се оказаха безпочвени. Всъщност те се оказаха много изтънчени зверове. Подът на заграждението бе покрит със суха трева, която да попива урината им, но те използваха само предната част на кошарата си за целта. Това беше голям късмет за онези на задната палуба, но не и за Нестор и синовете му. Възрастният владетел държеше парче плат на носа си. Най-нещастни от всички обаче бяха водещите гребци, чиито места бяха точно вляво и вдясно от все по-голямата купчина изпражнения.