— Вдигни… задръж… дърпай.
Калиадес видя, че Пирия гледа назад.
— Още ли го виждаш? — попита той.
— Да. Далеч назад.
Микенецът присви очи над разбуненото море. От време на време виждаше тъмна сянка, но после вълните я скриваха.
— Мислиш ли, че ще стигне до брега? — попита Пирия.
— Не. Ще умре там.
— Тъжно.
— Не е по-тъжно от това да го заколят, за да нахрани някое семейство. Всички живи същества трябва да умрат. Неговото време е дошло. — Тогава той се усмихна. — Притеснена си за едно прасе?
Тя сви рамене.
— Има си име. Гани. Така че вече не може да е просто прасе.
Одисей също хвърляше погледи назад. Видя, че Калиадес го гледа.
— Твърде е надълбоко, за да доплува до брега — каза Грозния цар.
— Наистина — съгласи се Калиадес. — Жалко наистина — добави след малко.
— Мразя да губя товар — каза Одисей и насочи поглед към плажа. После изрева към екипажа: — Вложете малко гръб бе, търтеи! Да не мислите, че планирам да нощувам тук?
Светлината на пълната луна бе толкова ярка, че хвърляше сенки по плажа на Скалата на титана. Екипажът бе запалил два огъня за готвене и един по-голям лагерен на едно малко възвишение, оградено със скали от вятъра. Повечето се бяха струпали там в разпокъсан кръг. От мястото си на върха на възвишението Пирия гледаше как мъжете играят на кости, клюкарстват и спорят. Миризмата на готвена риба достигна до нея и празният й стомах запротестира. Но не й се искаше да напуска мястото си и да отиде при моряците. Бяха я забравили, докато се занимаваха с вечерните си занимания и тя не искаше да им напомня за себе си и да гледа как очите им пъплят по нея, а на лицата им се изписва пресметливост. За пръв път от дни насам изпитваше нещо подобно на мир и го пазеше скъпернически, увита във взетото назаем червено наметало на Банокъл.
Напрежението й намаля малко, докато гледаше към шубрака, където бяха разположили прасетата за през нощта. Старата жена Цирцея се бе оказала твърде злобна в предсказанието си. Сред моряците нямаше счупени кости, само някои драскотини и натъртвания, докато спускаха животните от „Пенелопа”.
Сега, под лунната светлина, тя виждаше, че прасетата се готвят за сън, притиснали дебелите си тела едно в друго. От заграждението се дочуваше тихо сумтене. От време на време някой от зверовете се размърдваше и онези до него изквичаваха, а после пак заспиваха.
Пирия изпитваше благодарност към прасетата. Те бяха отклонили вниманието на околните от нея по време на пътуването. Болката от раните се носеше през тялото й на вълни, от които й се виеше свят. Главата постоянно я болеше и вратът й бе схванат, сякаш някой го бе изтръгнал от раменете й и го бе заменил с нескопосана имитация.
Видя черния моряк Биас да се приближава към нея с паница в едната ръка и кръгла царевична питка в другата. Страхът се надигна в нея и ръцете й започнаха да треперят. Представи си го как й предлага храната, а после се опитва да й се натрапи грубо. Той се приближи и й подаде паницата и хляба. Подушваше риба и лук, но страхът й отблъсна глада.
— По-добре ела при огъня — каза той. — Нощта е студена.
— Ще спя тук — отвърна Пирия.
Биас огледа каменната площадка със съмнение.
— Изглежда неудобно.
— Свикнала съм с неудобството.
Той кимна и се върна при топлината на огъня. Пирия загриза царевичната питка и натопи парче от нея в рибената супа. Почувства как топлината се спуска в стомаха й и осъзна, че кожата й е студена като лед. Придърпа наметалото по-плътно около себе си. Внезапно усети прилив на отчаяние и самота, последван от влага по клепачите й.
— Какво направи? — прошепна тя.
Спомняше си лятната нощ до пламъците на предсказанието във великия храм. Двете с Андромаха се кикотеха, опиянени от вино и любов. Двете млади жени попитаха старата Мелите за бъдещето си заедно. Повече пиянска шега, отколкото реално любопитство. Всички жрици знаеха, че Мелите някога е била гадателка, но сега, полусляпа и с размътена глава, думите й често бяха безсмислени. И казаното тогава също им се стори такова.
— Тук няма бъдеще, млада Калиопа — каза старицата. — Преди дните да се съкратят, Андромаха ще бъде изгубена за Блажения остров, върната в света на мъжете и войната.
Въпреки неверието си, двете жени бяха смутени от предсказанието, което проряза мъглата на виното и развали безгрижното им настроение.
Само след осемнадесет дни дойде корабът със съобщението от Хекуба, царицата на Троя. Андромаха бе призована пред Първата жрица и й дадоха позволение да напусне Острова на Храма, за да се омъжи за сина на Хекуба, война Хектор. Пирия бе с нея в залата.