— Сестра ми, Палесте, е сгодена за Хектор — възпротиви се Андромаха.
Върховната жрица изглеждаше смутена.
— Палесте е умряла в Троя от внезапна болест. Баща ти и цар Приам са се съгласили ти да почетеш уговорката помежду им.
Пирия знаеше, че Палесте е била скъпа на Андромаха и видя шока, изписан по лицето й. Главата й се склони и тя помълча известно време. После изражението й се вкорави и тя вдигна поглед към Върховната жрица, а очите й заблестяха от яд.
— И все пак няма да отида. Никой мъж няма право да изисква от жрица да изостави своя свещен дълг.
— Обстоятелствата са специални — обясни възрастната жена, а в тона й се усещаше неудобство.
— Специални? Продаваш ме заради златото на Приам. Кое му е специалното на това? Жените са били продавани още когато боговете са пращели от младост. Винаги от мъже обаче. Това и сме се научили да очакваме от тях. Но от теб!
Презрението на Андромаха изпълни стаята като гъста мъгла и Пирия видя как Върховната жрица побеля. Очакваше яден отговор, но вместо това старата жена просто въздъхна.
— Не е само заради златото на Приам, Андромаха, а и заради всичко, което това злато представлява. Без него нямаше да има храм на Тера, нито принцеси, които да усмиряват звяра долу. Да, би било прекрасно, ако можехме да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук, без да ни притесняват. Такава свобода обаче има само в мечтите ни. Ти вече не си жрица на Тера. Напускаш утре.
Същата нощ, докато лежаха заедно за последен път и слушаха вятъра, шепнещ в листата на вечнозелените храсти, Пирия замоли Андромаха да избяга с нея.
— От другата страна на острова има малки лодки. Можем да откраднем една и да отплаваме.
— Не — каза Андромаха и се наведе, за да я целуне нежно. — Няма къде да избягаме, любов моя — освен в света на мъжете. Ти си щастлива тук, Калиопа.
— Не мога да съм щастлива без теб.
Говориха дълго, но накрая любимата й каза:
— Трябва да останеш, Калиопа. Където и да съм, ще зная, че си в безопасност и това ще ми дава сили. Ще мога да затворя очи и да виждам острова. Ще те виждам как тичаш и се смееш. Ще си те представям в леглото ни и тази мисъл ще ме успокоява.
И така, жената, която сега се наричаше Пирия, гледаше с разбито сърце как корабът отплува под сутрешната светлина.
Въпреки мъката си, тя се опита да се потопи в задълженията си, молитвите и жертвоприношенията към Минотавъра, ръмжащ под планината. Дните се влачеха, празни и безцветни, през цялата зима. После напролет старата Мелите колабира, докато събираше минзухари и бели лилии за обедния ритуал. Отнесоха я в стаята й, но дъхът й бе накъсан и разбраха, че смъртта й приближава.
Пирия седя до нея до късно през нощта. Тогава старата жена изведнъж седна в леглото и внезапно заговори с плътен и твърд глас.
— Защо си тук, дете? — попита тя.
— За да бъда с теб, сестро — отвърна Пирия и положи ръце върху раменете на старицата, за да я накара да се отпусне на възглавниците.
— Ах, да. На Тера. Къде е Андромаха?
— Няма я. Не помниш ли? Замина за Троя.
— Троя — прошепна Мелите и затвори очи. Помълча известно време, а после извика: — Огън и смърт. Сега виждам Андромаха. Тя тича сред пламъците. Преследват я диви мъже. — Старицата започна да размахва ръце. — Тичай! — изкрещя.
Пирия сграбчи една махаща във въздуха длан.
— Успокой се, Мелите — каза тя. — Тук си в безопасност.
Умиращата жрица отвори очи и се напрегна. По лицето й потекоха сълзи.
— Зли, зли мъже! Зла съдба ви чака. Минотавърът ще ви погълне. Ще дойде с могъщ гръм и небето ще потъмнее, а слънцето ще изчезне.
— Кажи ми за Андромаха — прошепна Пирия. — Можеш ли да я видиш пак? Говори!
Старицата се отпусна и се усмихна.
— Виждам те, смела Калиопа. Виждам те и всичко е наред.
— Виждаш ме заедно с Андромаха в пламъците?
Мелите не проговори повече. Пирия се вгледа в очите на старата жена и видя, че е починала.
Сега, в самотата на плажа, тя примигна, за да прогони сълзите, и поклати глава. Дали видението е било истина, чудеше се тя? Дали е означавало, че е предопределена да спаси Андромаха от зли мъже? Или умиращата старица просто е имала предвид, че я вижда седнала до леглото си?
Пирия въздъхна. Твърде късно беше за този въпрос, отдавна бе взела безразсъдното си решение. Още в нощта на смъртта на Мелите тя събра няколко златни дрънкулки и малко храна, а после тръгна на север, където открадна малка лодка с платно.