— Подозирам, че ще го сторя някой ден.
— Ами Пирия? — попита Калиадес. — И тя ли е свободна да прави каквото пожелае?
— Грижа ли те е за нея?
— Нима това е толкова странно?
— Никак даже. Просто питам. Но за да ти отговоря, да, тя също е свободна. Но няма да иска да остане с теб, нали го осъзнаваш?
— Не можеш да си сигурен, Одисей.
— За много неща не мога да съм сигурен. Не зная къде започва вятърът или къде свършва небето. Не зная къде отиват звездите през деня. Но познавам жените, Калиадес, а Пирия не е жена, която обича мъже. И никога не е била такава.
— Откъде я познаваш?
Одисей поклати глава.
— Ако тя не ти е казала, момко, значи не е моя работа да го правя. Но да се сближаваш с нея е покана за беди.
— Тя изстрада много през последните няколко дни — каза Калиадес. — Омразата й към мъжете е разбираема. Но мисля, че ме харесва.
— Сигурен съм, че е така. Като брат — добави Одисей. — Ще я изпроводя до Троя. Там обаче тя ще е в огромна опасност.
— Защо?
— За нейната глава също има награда… много, много пъти по-голяма от твоята.
— Защо ми го казваш?
— Харесвам я — отвърна Одисей. — И мисля, че се нуждае от приятели в дните, които й предстоят. Верни приятели.
— Знаеш ли защо пътува към Троя?
— Мисля, че да. Там има някой, когото обича… и го обича толкова силно, че е готова да рискува живота си.
— Но не мъж — каза меко Калиадес.
— Не, момко. Не мъж.
Одисей се изправи и остави микенеца, за да посети кошарата на прасетата. Животните спяха, сгушени едно до друго до най-отдалечената от водата ограда. Той погледна назад към главния огън и видя Гани, заметнат с жълтото наметало. Прасето вдигна глава и също погледна към Одисей. Царят отиде до него.
— Голям си късметлия — каза му нежно. — Вълните от онова земетресение те доведоха дотук. Може би боговете те обичат.
Гани изсумтя тихо и отново заспа. Одисей се усмихна.
— Тъпо прасе — каза с обич. — Ще говоря с Ористенес да се погрижи да не свършиш на нечия маса.
Вече си говориш с животни под лунната светлина, сгълча се мислено.
Той добави малко дърва в огъня и се просна на пясъка с надеждата да поспи. В главата му се въртяха случайни мисли, подобно на досадни прилепи. Жената Пирия, която бе познавал като принцеса Калиопа, бе опасна за всички, които се приближаха към нея. А също и микенският войн, и неговият простоват приятел. Агамемнон ги бе обявил за престъпници… предатели. Ако им помогнеше, без съмнение щеше да си навлече враждебността на микенския цар. Одисей се надигна и изтупа туниката си от пясъка.
Вражда с Агамемнон. Неприятна мисъл.
Но всъщност имаше ли някой, когото Агамемнон да не мрази? Дори приятелите му бяха само врагове на изчакване. Одисей отиде до един мях и отпи голяма глътка вода. Биас спеше наблизо. Царят го сръга с крак.
— Буден ли си? — попита той и заби палец в ребрата на черния мъж. Биас изсумтя.
— Какво има?
— Е, след като си буден, мислех да поседим да си поговорим за добрите стари времена.
Биас се прозя и изгледа злобно царя си.
— Защо никога не будиш никой друг, когато не можеш да заспиш?
— Защото не се дразнят колкото теб. Не е толкова забавно.
— Също толкова се дразнят, о, Грозни, просто не го показват.
— Мислех си да запазя Гани и да продадем останалите. Талисман за „Пенелопа”.
Биас въздъхна.
— Не, не го мислиш. Казваш го, за да ме вбесиш.
— Но не е толкова лоша идея.
— Кое? Да ме вбесиш или да запазиш прасето?
— И двете имат достойнства, но говорех за прасето.
Морякът се изкикоти.
— Да, би било забавно. Да — каза след още малко замисляне. — Идеята всъщност ми харесва.
— Тъпа е — отсече Одисей. — Прасетата са социални създания. Ще му е самотно. А и ще увони кораба. — Той изгледа Биас и разчете разбиращия поглед на лицето му. — Добре де, явно тая нощ няма да мога да те преметна. Но наистина харесвам прасето!