— Ще запаля огън — каза едрият му спътник и излезе от сенките. На лунната светлина русата коса и брадата на Банокъл блестяха като сребро. По нагръдника му имаше кръв — тъмни петна по ярките бронзови дискове, закрепени за тежката кожена ризница.
Калиадес се обърна към могъщия войн.
— Огънят ще ни издаде — отвърна той тихо. — И ще дойдат.
— Така или иначе ще дойдат. По-добре да е сега, докато съм още ядосан.
— Нямаш причина да си им ядосан — отбеляза изморено Калиадес.
— Не съм. Ядосан съм на теб. Тази жена не означаваше нищо за нас.
— Зная.
— И не е като да сме я спасили задълго. Няма измъкване от този остров. Вероятно всички ще сме мъртви преди средата на утрешния ден.
— И това го знам.
Банокъл помълча известно време. Приближи се до Калиадес и се загледа ядно в нощта.
— Мислех, че ще палиш огън — каза приятелят му.
— Нямам нерви за това — измърмори Банокъл и се почеса по гъстата брада. — А и винаги се порязвам на кремъка. — Той потрепери. — Студено е за това време на годината — добави след малко.
— Ако не беше завил с наметалото си жената, която не значи нищо за нас, нямаше да ти е студено. Иди и намери сухи дърва. Аз ще напаля огън.
Калиадес се отдръпна от входа, извади малко суха кора от кесията на колана си и я разчупи. После удари няколко пъти плавно с кремъка, запращайки дъжд от искри към кората. Отне му малко време, но накрая се надигна тънка струйка дим. Той легна по корем и внимателно раздуха подпалките. Появи се пламък. Банокъл се върна и пусна купчина пръчки и клони на земята.
— Видя ли нещо? — попита го приятелят му.
— Не. Ще дойдат щом изгрее слънцето, подозирам.
Двамата млади мъже поседяха известно време в мълчание, наслаждавайки се на топлината от малкия огън.
— Е — каза накрая Банокъл, — ще ми кажеш ли защо убихме четирима от другарите си?
— Те не ни бяха другари. Само плавахме заедно с тях.
— Знаеш какво имам предвид.
— Щяха да я убият, Банокъл.
— Наясно съм. Бях там. Но какво общо имаше това с нас?
Калиадес не отговори, но се загледа в спящата жена.
Вчера я видя за пръв път, седнала в малка лодка с платно, с развята под слънцето златиста коса, завързана на опашка. Беше облечена в бяла туника до коленете, с колан, бродиран със златна нишка. Слънцето се спускаше в небето и лекият бриз тласкаше лодката към островите. Тя сякаш не забеляза опасността, докато двата пиратски кораба се спускаха към нея. После първият от тях й препречи пътя. Жената твърде късно се опита да избегне залавянето, дърпайки въжето на платното в опит да промени курса и да избяга на плажа. Калиадес я гледаше от палубата на втория кораб. Не усети паника у нея. Но малката лодка не можеше да надбяга галерите, управлявани от опитни гребци. Първият кораб се приближи и от борда му полетяха въжета с куки. Неколцина пирати се покатериха на парапета и скочиха на лодката. Жената се опита да се бие, но те я надвиха с няколко силни удара.
— Вероятно бегълка — отбеляза Банокъл, докато двамата гледаха как моряците влачат замаяната жена на палубата на първия кораб. От мястото, където стояха, двамата мъже видяха какво последва. Екипажът се струпа около нея, разкъса бялата й туника и скъпия колан. Калиадес извърна поглед отвратен.
Корабите спряха за през нощта на острова Лъвска глава по пътя към Киос. Капитанът на втория кораб — едър критянин с бръсната глава — завлече жената по пясъка до малка група дървета. Тогава тя изглеждаше мирна, с привидно пречупен дух, но това се оказа измама. Докато капитанът я изнасилваше, някак си успя да извади кинжала му от ножницата и да му пререже гърлото. Никой не видя станалото и мина известно време, преди да открият тялото.
Разяреният екипаж тръгна да я търси. Калиадес и Банокъл се усамотиха с една кана вино. Намериха няколко маслинови дръвчета и седнаха да пийнат в тишина.
— Арелос не изглеждаше щастлив — отбеляза Банокъл. Калиадес не отговори. Арелос бе капитан на първия кораб и роднина на убития от бегълката мъж. Беше си изградил репутация на свиреп и опитен майстор на меча и из южните брегове се бояха от него. Ако имаше друг избор, Калиадес никога не би плавал на кораба му, но двамата с Банокъл също бяха бегълци. Да останат в Микена бе равнозначно на мъчения и смърт. Корабите на Арелос им предложиха средство за бягство.
— Тази нощ си много тих. Какво те безпокои? — продължи Банокъл, докато седяха в тишината на горичката.
— Трябва да се махнем от този екипаж — каза Калиадес. — Ако изключим Секундос и може би още двама други, всички са боклуци. Обидно ми е да съм в компанията им.