— Искаш ли да изчакаме, докато стигнем по на изток?
— Не. Ще ги оставим утре. Тук ще спрат и други кораби. Ще намерим капитан, който би ни взел. После ще стигнем до Ликия. Там има много работа за наемници — да пазим търговски кервани от бандити, да съпровождаме богати търговци.
— Бих искал да бъда богат — каза Банокъл. — Така ще мога да си купя робиня.
— Ако беше богат, щеше да можеш да си купиш сто робини.
— Не мисля, че ще мога да се справя със сто. Може би пет. — Той се изкикоти. — Да, пет би било чудесно. Пет пухкави тъмнокоси момичета. С големи очи. — Отпи още малко вино и се оригна. — Ах, вече усещам духа на Дионисий в костите ми. Иска ми се някое от тези пухкави момичета да беше тук сега.
Калиадес се засмя.
— Умът ти вечно е зает или с пиене, или със секс. Нищо друго ли не те вълнува?
— Храна. Добро хапване, кана вино, а после някоя пухкава жена, която да пищи под мен.
— С твоето тегло отгоре й няма да е чудно, че ще пищи.
Банокъл се засмя.
— Не затова пищят. Жените ме обожават, защото съм красив, силен и надарен като кон.
— Пропусна да споменеш и че винаги им плащаш.
— Естествено, че им плащам. Както плащам за виното и храната си. Какво се опитваш да намекнеш?
— Очевидно нищо похвално.
Някъде около полунощ тъкмо се приготвяха да заспят, когато чуха викове. После жената се появи в горичката, следвана от петима моряци. Грозните събития от изминалия ден вече бяха изсмукали силите й, тя се препъна и падна близо до Калиадес. Бялата й туника беше разкъсана, мръсна и оцапана с кръв. Един моряк на име Барос скочи към нея със зловещо извит нож в ръка. Той беше строен и висок, с близко разположени тъмни очи. Обичаше да го наричат Барос Убиеца.
— Ще те изкормя като риба — изръмжа той.
Тогава тя погледна към Калиадес. Лицето й беше бледо на лунната светлина, а изражението й разкриваше изтощеност, отчаяние и страх. Беше виждал такова изражение и преди и то го преследваше още от детството му. Споменът прониза ума му и той отново видя пламъците и чу жалните писъци.
Войнът скочи на крака и застана между Барос и жертвата му.
— Прибери ножа — нареди на моряка.
Това го изненада.
— Тя трябва да умре — каза той. — Арелос го заповяда. — После пристъпи към Калиадес. — Не заставай между мен и плячката ми. Убивал съм мъже по всички земи из Великата зеленина. Искаш ли кръвта ти да изтече тук и червата ти да украсят тревата?
Късият меч на Калиадес изсъска от ножницата.
— Няма нужда никой да умира — каза той меко. — Но няма да допусна да наранявате тази жена още повече.
Барос поклати глава.
— Казах на Арелос, че трябва да ви прережем гърлата и да ви вземем брониту. Просто не можеш да вярваш на един микенец. — Той прибра кинжала, отстъпи и извади собствения си меч. — Сега ще получиш урок. Водил съм повече двубои от всеки друг в екипажа.
— Който не е много голям — отбеляза Калиадес.
Барос скочи напред с изненадваща скорост. Микенецът блокира удара и също атакува, забивайки лакът в лицето на мъжа. Барос отстъпи.
— Убийте го! — изкрещя той. Другите четирима се хвърлиха в атака. Калиадес уби първия, а пияният Банокъл скочи върху останалите. Барос отново се опита да нападне, но този път Калиадес беше готов за него. Той отби удара му, завъртя китката си и с един замах разпори гърлото на моряка. Банокъл бе убил още един и се бореше с друг от пиратите. Калиадес дотича да му помогне точно в мига, в който последният мъж замахна с меча си към лицето на приятеля му. Той обаче видя удара и извъртя онзи, с когото се биеше, за да го посрещне вместо него. Острието се заби във врата на моряка.
Когато Калиадес се втурна към него, пиратът просто избяга в нощта.
И сега, седнал до пукащия огън в пещерата, той погледна Банокъл.
— Съжалявам, че те забърках в това, приятелю. Ти заслужаваше нещо по-добро.
Банокъл пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Ти си странен, Калиадес — каза той и поклати глава. — Но животът с теб никога не е скучен. — След това се прозина. — Ако утре ще трябва да убивам шестдесет мъже, ще имам нужда от почивка.
— Няма да дойдат накуп. Някои ще останат при корабите. Други — по курви. Вероятно ще ни нападнат не повече от десетина или петнадесет.
— Е, ще спя по-леко, знаейки това. — Банокъл разхлаби каишите на очукания си нагръдник, вдигна го над главата си и го остави на земята. — Никога не съм можел да спя като хората с броня — каза и се излегна до огъня. Само след миг дишането му стана дълбоко и равномерно.