Още един камион отмина бариерата. Колоната се помести малко. Между контролния пункт и шевролета оставаха три камиона.
— Навярно просто се надяват да попаднат на някой черноборсаджия с контрабандна стока — предположи Макгий. — Ако търсеха нас, щяха да са много повече и щяха да обръщат всичко с главата надолу.
— Защо, толкова ли сме важни?
— И още как — замислено каза той. — Ако изпуснат тебе, ще трябва да се простят с надеждата за един от най-големите разузнавателни удари на всички времена.
През бариерата премина още един камион.
— Ако успеят да те пречупят и да се доберат до тайните, които знаеш — продължи Макгий, — ще имат достатъчно данни, за да наклонят везните на равновесието между Изтока и Запада завинаги в полза на Изтока. Ти си много важна за тях, мила госпожице. А щом разберат, че и аз съм им изменил, ще имат също толкова силно желание да върнат и мене. А може да съм им нужен и повече, защото ще трябва да узнаят колко от дълбоко законспирираните им агенти в САЩ са компрометирани.
— А колко от тях си компрометирал?
— Всичките — засмя се той.
Дойде и техният ред на контролния пункт. Макгий свали прозореца си и им подаде двата пропуска. Проверката беше съвсем формална — върнаха им документите почти веднага след като ги поеха.
Макгий благодари на войника, чието внимание вече бе насочено към камиона зад тях. После се насочиха към Батуми и Макгий вдигна прозореца си.
— Хайка за черноборсаджии, както и предполагах — обясни той.
Когато поеха през предградията на малкия пристанищен град, Сюзан отново попита:
— Щом си завършил в Уилоуок на осемнайсет години, защо не са те внедрили в САЩ преди деветнайсет години?
— Внедриха ме. Завърших там колеж и медицински факултет със специалност бихейвиористика — наука за човешкото поведение. Но когато успях да получа с връзки отговорна работа в Пентагона, вече престанах да съм верен руснак.
Нали ти казах, по онова време възпитаниците се подбираха на тринайсетгодишна възраст. Още не включваха тригодишните в уилоуокската програма. Аз бях изживял нормално дванайсетте си години в Русия, преди да започне подготовката ми, така че имах някаква база, въз основа на която да сравнявам американската и съветската система. Изобщо не ми беше трудно да се преориентирам. Изпитвах любов към свободата. Отидох във ФБР и им разказах всичко за себе си и за Уилоуок. Първите няколко години ме използваха за пренасяне на неверни сведения, които объркваха съветските кроежи. А след пет години бе взето решение да се върна в СССР като двоен агент. ФБР ме „арестува“. Последва голям процес, на който отказах да призная каквото и да е. Във вестниците ме наричаха „мълчаливия шпионин“.
— Господи, спомням си! По онова време това беше голяма история.
— Широко беше разпространена версията, че макар и заловен при предаване на поверителна информация, аз бях отказал дори да назова и страната, за която работя. Всички знаеха, че е Русия, разбира се, но аз играех удобната роля на мъченик. В КГБ бяха изключително доволни.
— Което е било целта, нали?
— Разбира се. След процеса получих присъда за много години затвор, но не лежах дълго. След по-малко от месец СССР набързо ме размени за един заловен американски агент. Когато ме върнаха в Москва; бях посрещнат като герой, който е запазил тайната на уилоуокската програма и дълбоко законспирираната шпионска мрежа. И тук станах прочутият мълчалив шпионин. Накрая ме върнаха на работа в старата ми алма матер, което беше и голямата надежда на ЦРУ.
— И от тогава предаваш информация в другата посока към Съединените щати.
— Да — кимна той. — Имам двама помощници в Батуми, двама рибари, които са на договор с държавно предприятие и затова са собственици на корабчетата си. Те са грузинци, разбира се. Ние сега се намираме в Грузинската ССР, а много грузинци ненавиждат московската власт. Предавам данните на рибарите си, а те от своя страна ги предават на турските си колеги, с които си определят среща в средата на Черно море. А след това материалите някак стигат до ЦРУ. Един от тези рибари ще заведе и нас при турците, горе-долу както предава и съобщенията ми. Поне се надявам да го направи.
Достъпът до доковете на Батуми бе ограничен — там се отиваше само след проверка в един от няколкото контролни пункта. Имаше охранявани входове, през които преминаваха натоварени със стока камиони, един вход, предназначен за военни превозни средства, и входове за докерите, моряците и останалите работници, които бяха длъжни да се движат пеша; Сюзан и Макгий тръгнаха към един от тях.