Потрепера.
— Не — отсече тя. — Невъзможно е да не съм била на себе си толкова много време. Невъзможно е. Сигурно има някаква грешка.
— Не може да не сте забелязали колко сте отслабнали — наблегна Витески, — Загубили сте поне седем килограма.
Тя вдигна ръце, Бяха като сламки. И малко преди това бе забелязала, че изглеждат ужасяващо, но не бе пожелала да се размисли какво значи това.
— Давахме ви течности интравенозно, разбира се — продължи докторът. — Иначе отдавна бихте умрели от обезводняване. Към течностите прибавяхме и нещо хранително, преди всичко гликоза. Но не сте поемали истинска храна, тоест твърда храна, повече от три седмици.
Сюзан беше метър и шейсет и четири сантиметра и идеалното й тегло (като се отчетат тънките й кости) беше около петдесет килограма. В момента тежеше между четиридесет и четиридесет и два и ефектът от загубата бе поразителен. Постави ръце върху одеялото и дори през завивката усети колко остри и кокалести са станали бедрата й.
— Двайсет и два дена — замислено промълви тя.
Накрая прие фактите неохотно.
Когато престана да се съпротивлява на истината, главоболието и отпадналостта й се върнаха. Отпусна се на възглавницата си немощна като купчина мокро сено.
— Засега ви стига толкова — заяви Витески. — Мисля, че ви оставих да говорите прекалено много. Не е редно да се уморявате толкова. В момента ви трябва много почивка.
— Почивка? — възкликна тя. — Не. За Бога, аз съм почивала двайсет и два дена!
— Не може да се нарече почивка състоянието, което сте прекарали в кома. То не е като нормалния сън. Възстановяването на силите и на издръжливостта ви няма да стане веднага.
Вдигна регулиращото устройство, натисна един от четирите бутона и спусна горната част на леглото.
— Не — възропта Сюзан, уплашена изведнъж. — Почакайте. Моля ви, почакайте малко.
Той не обърна внимание на протеста й и спусна леглото до края.
Тя впи пръсти в рамката и се опита да седне, но бе твърде изтощена, за да се повдигне.
— Не мислите, че сега ще мога да заспя, нали? — попита тя, макар да чувстваше, че има нужда от сън. Усещаше, че уморените й очи сълзят и парят. Клепките й тежаха като оловни.
— Имате нужда най-вече от сън — увери я той.
— Но не мога.
— А видът ви говори точно за обратното. Вие сте просто изтощена. И в това няма нищо чудно.
— Не. Не това искам да кажа. Аз не смея да заспя, не се събудя?
— Ще се събудите, разбира се.
— А ако изпадна отново в кома?
— Няма да изпаднете.
Ядосана, че той не може да разбере страха й, стисна зъби и повтори:
— Но ако изпадна!
— Вижте, не може да се страхувате цял живот от заспиването — бавно и търпеливо започна Витески като че ли се мъчеше да убеди малко дете. — Просто се отпуснете. Излезли сте от комата. Ще се оправите. Сега е вече доста късно и аз самият имам нужда от нещо за хапване и малко сън. Просто се отпуснете. Хайде? Отпуснете се.
„Ако това е най-доброто му поведение, помисли си Сюзан, — какъв ли става, когато не се опитва да е любезен?“
Той тръгна към вратата.
Искаше й се да извика: „Не ме оставяйте сама!“ Но упоритият й навик да разчита само на себе си не й разреши да се държи като уплашено дете. Не искаше да зависи от доктор Витески или от когото и да е.
— Починете си — посъветва я накрая той. — Всичко ще изглежда по-добре сутринта.
После изгаси горното осветление.
Сенките изскочиха като живи същества, които дотогава са се крили под мебелите и под первазите на пода. Макар че не си спомняше някога да я е било страх от тъмнината, сега се притесни; пулсът й се ускори.
Единствената светлина бяха студените флуоресцентни лъчи от лампите в болничния коридор, които минаваха през отворената врата, и мъждукането от малка лампичка в един от ъглите на стаята.
Силуетът на Витески бе ясно очертан на вратата от светлината на коридора. Лицето му вече не се виждаше; изглеждаше като изрязана от черна хартия фигура.
— Лека нощ — пожела й той.
После затвори вратата зад гърба си и така светлината от коридора напълно се загуби.
Сега имаше само една лампа, чиято крушка бе не повече от петнайсет вата. Тъмнината заобиколи още повече Сюзан и набразди леглото. Беше сама.
Погледна към другото легло, което бе обгърнато от сенки като черен креп; заприлича й на катафалка. Сега силно й прииска да има състайник.
„Така не бива — помисли си. — Не е редно да ме оставят сама. След като току-що съм излязла от комата. Разбира се, че при мене трябва да има човек — сестра, санитарка, някой.“