Зейн Грей
Гърмящото стадо
I част
Есенните ветрове отдавна брулеха тревата на огромната високопланинска долина и дъхът на Севера беше обагрил лъкатушещите редици дървета по брега на реката. Злато, пурпур и огън ярко се преливаха на утринното слънце.
Птиците и животните на откритата дива северна страна усещаха в гърдите си копнежът по Юга. Крясъкът на дивите гъски отекваше в пущинака. Бързи ята от тези предвестници на зимата отлитаха, ясно открояващи се в синьото небе.
Високо, върху западния гребен на каньона, бе кацнал един орел и оглеждаше долината от острите скали. Там долу, по дългите склонове и безбрежната долина, на юг се движеше черна маса, пълзяща бавно като змия. Тя изглеждаше широка колкото самата долина. Достигаше до мъгливия, пурпурен хоризонт, където се изгубваше. Нейната най-плътна част покриваше част от долината и във всички посоки се разделяше на широки, неправилни ръкави, подобни на реки, които се обновяват от изворите си в планината. Слабо позлатени петна от сива трева блестяха тук-там върху черния фон. Изглеждаше, че вълните от тъмни петна по тревата постоянно напредват. Тук-там сред тях прозираха зелени полета. И колко бавна бе тази промяна! Все пак масата неспирното се придвижваше напред.
Черна, жива маса! Орелът се вгледа в едно грамадно, широко цяла миля стадо бизони. Навсякъде бизони, милиони бизони! Рунтавото, безредно стадо нямаше край. То заемаше склоновете, равната част на долината и далечния мъглив хоризонт.
Острият поглед на орела беше само едно средство за осигуряване на прехрана. Той не беше в състояние да се радва на красотата на тази земя и на нейните безбройни сиви обитатели. Безкрайна долина, пречиствана от студения вятър на широкото небе, тя бе живото наследство от хилядолетия, от милиони години! Див и първичен беше пейзажът — красноречив свидетел на миналото. Бъдещето беше като тъмната, чужда, непозната пурпурна далечина, обкръжена от трептенето на един трагичен дъх. Но настоящето беше изпълнено с естествена радост: див, девствен живот под открито небе, слънцето грее над земята, като окото на самия творец. Мир, тишина и пустош заобикаляха орела, изправен неподвижно като на пост.
Едва доловима тъга беше легнала като невидимо покривало над долината. Дали това не беше приказната, приспиваща магия на есента? Или всепроникващият дъх на един умиращ сезон, който се противи на суровата сила на снега и леда? Ярко и прекрасно настъпва утрото, но не за дълго: след него идва нощта. В този тих въздух имаше нещо повече от тъжната сънливост на есента. Изглеждаше така сякаш тук дишаше едно величествено същество, невидимо, безкрайно, всеобятно. И то криеше своята тайна.
Изведнъж орелът, бърз като светкавица, се спусна от своята самотна скала, все по-надолу и по-надолу, внезапно разпери криле и тържествено и бавно почна да се вие над петното трева, заобиколено от множество бизони.
Върху тази трева, почти в средата на грамадното стадо, се разиграваше борба за първенство между главатаря на стадото и съперника му.
Грамадното животно водач, рунтаво и кафяво, не беше красив, но въпреки това великолепен екземпляр. Той имаше размери на два вола и беше висок като кон. Неговата обемиста глава с дълга възлеста козина беше ниско наведена. Ноздрите му почти опираха о земята. Късите му извити рогове се открояваха встрани. Под разбърканите дълги къдри святкаха очите му. Силният му гръб постепенно се извиваше, а късата му опашка, с кичур косми накрая, се издигаше право нагоре. Прегракнало мучене се изтръгна дълбоко от гърдите му. То изразяваше силно негодувание от наглото безсрамие на младия бизон, дръзнал да се противопостави.
Безбройни бяха борбите на този стар водач. Години наред той бе начело. Бе забравил дори инстинктите на младостта си и бе предизвикал своя съперник на борба за първенство над бизоните. И сега се подчиняваше на закона, който дава право само на най-силния.
Бизонът, когото водачът бе предизвикал на двубой, също беше великолепно животно. Той навеждаше грамадната си черна глава, а мощните удари на копитата му изхвърляха трева и буци пръст във въздуха. Беше кафяв на цвят и не изглеждаше толкова раздърпан и изтощен като водача. Черни къдрици висяха на гъсти вълни по главата, раменете и коленете му. Големи, пулсиращи мускули се издуваха върху плешките му, когато биеше крак и кръжеше около врага си.
Намиращите се наблизо бизони не даваха вид, че се интересуват от тази борба. Те вдигаха от време на време черните си глави, кротко наблюдаваха водача и ревнивия му съперник и отново се навеждаха да пасат.
Водачът не дочака врагът му да открие двубоя. Старият бизон нападна пръв. Ударът му беше невероятно бърз за такова тежко животно, а напорът — мощен. Той улучи противника си право в челото. Глухо мучене съпроводи сблъскването. Младият съперник се залюля от удара. Цялото му тяло трепереше. Тогава нещо като че ли го подхвърли нагоре, главата му се изправи, предните му крака загубиха почва и той грохна тежко по гръб, като заора пръстта с рогата си.