Наоколо пееха птички: диви канарчета, синигери, блатни дропли. Из цъфтящите храсти долиташе тихото мелодично бръмчене на рояци пчели. В подножието на храсталака леко плискаше водата. Една чапла прелетя бързо надолу по течението, крилата й лъснаха на слънцето. На завоя на реката, върху едно пясъчно островче, стърчеше сив рибар, неподвижен и втренчен във водата. Топъл, благоуханен зефир освежаваше въздуха.
Неочаквано тази мелодична и тиха игра се прекъсна от силно трополене на копита. Мили извърна глава. Рунтави фигури тичаха в тръс от равнината към горичките.
— Бизони! — извика Мили, едновременно възбудена и уплашена. Сърцето й биеше бързо. Тя прибра книгата и работата си, следвайки първоначалния си инстинкт да избяга, но скоро съобрази, че тук, на стръмния залесен склон на реката, се намира в безопасност. Тя реши да не мърда от мястото си, притули се сред един овраг от трева и цветя, откъдето наблюдаваше с широко разтворени очи и притаен дъх.
По целия хоризонт на гористия склон тя видя тъмните фигури, пръснати в групи по няколко. На около стотина метра от Мили, на отсрещния бряг, се появи първият бизон и пресече пясъка, за да пие вода от реката. Постепенно цялото стадо от подскачащи кафяви гърбове се приближаваше към Мили и тя започна да се опасява, че тези диви, рунтави, чудовищни животни ще дойдат на отсамния бряг на реката. Сега тя наистина изпита страх. Но чудното великолепие, което излъчваше тази рядка гледка я задържа. Клоните запращяха, разплиска се водата; като добитък пред корито с вода стояха на брега на реката тези чудовища с грамадни, вълнести, черни глави, когато изведнъж откъм другия бряг се чуха многократни гърмежи от тежки пушки.
— О, това са Джет и хората му! — извика тя бързо окопитена. — Те избиват животните!
Тя неволно закри лице с ръцете си и когато отново погледна, бизоните бяха излезли от реката. Размътената вода се избистряше, а облаци прах се вдигаха сред дърветата. Мили не можеше да се откъсне от мисълта за жестоката сделка на ловците и красивата невинност на плячката им. Тя престоя известно време замислена, докато пушечните изстрели непрекъснато ехтяха над равнината.
Неочаквано отново се чу гръм от храсталака на отсрещния бряг. Върбите се разклатиха, клоните се разтвориха и се появи една грамадна, черна глава на бизон. Животното дишаше тежко, кървава пяна капеше от изплезения му език, голямото му чело се люлееше насам-натам. Когато той залитна напред, Мили видя, че беше куц. Левият му преден крак беше счупен и висеше безпомощно над земята, докато той се беше устремил към водата. На лявото му рамо личеше кърваво петно.
Мили не можеше да отдели очи от нещастния бизон. Тя гледаше животното и всичко наоколо с такава яснота, която никога нямаше да забрави. Тя чу хриптящия мляскащ звук във водата, когато бизонът започна да пие жадно и на едри глътки. Бавно течащата вода се обагри в червено. Тогава той вдигна тежко глава. Гонитбата вече не го плашеше. Той изглеждаше замаян и свършен. Мили видя как очите му се извъртат, докато той се полюшваше. Бизонът умираше. Мили с ужас гледаше как накуцва във върбовия храсталак и как бавно и с пращене изчезва в клонака.
Тогава напрежението у Мили спадна, ударите на сърцето й се поуспокоиха и цялата й природа излъчваше страшна омраза срещу това унищожително дело на ловците на бизони. Изтребваше се един цял вид благородно животно заради печалбата от кожата му.
На четвъртия ден лагерът бе вдигнат. Преместиха се на двадесет мили по протежение на реката и спряха в горичката, която Мили бе забелязала още преди един час по време на пътя. На другата сутрин хората на Джет отново излязоха на лов и се върнаха чак привечер. Мили беше вече в леглото, но дочу грубите им уморени гласове.
На другия ден лагерът се вдигна отново и пътуването на юг продължи. Мили забеляза, че пейзажът до известна степен се променя, макар да запазваше общия си вид; навярно навлизаха в пустошта на обширната прерия.
Следващата сутрин тя се вслушваше в непрекъснатата стрелба, която трая до обед. Беше благодарна, че я оставяха сама и часовете минаваха бързо. Тя намираше някое място близо до лагера, където можеше да се крие, още повече, че Джет рядко забравяше да я предупреди за това. Колкото по на юг идваха, толкова повече нарастваха неговата бдителност и възбуда. От разговорите край лагерния огън Мили научи, че както броят на бизоните, така и на ловните групи непрекъснато расте. Джет следваше правилото: един ден пътуване, един ден ловуване. Пътуването през деня ставаше все по-трудно. Вече нямаше пътища по безкрайната равнина. Пороища и дълбоки бразди прорязваха прерията, така че ловците понякога бяха принудени да разтоварват и наново да натоварват колите. Май премина и настъпи горещият юни. Равнината стана широка, зелена и леко нагъната, вятърът я брулеше здраво. Ивици тъмнозелени дървета издаваха леглата на реките. Стадата от бизони започнаха да оредяват на изток от реката, покрай която вървеше групата на Джет. Нейните ловни набези се ограничаваха по западния бряг, където както научи Мили пасяха големи стада бизони.