VIII част
Една група войници на коне пристигна в лагера на Хаднъл. Офицерът слезе от коня си — строен, висок мъж на четиридесет години, със строго, обгоряло лице.
— Кой е водачът на тази група? Хаднъл излезе напред.
— Аз, Кларк Хаднъл.
— Приятно ми е — отвърна офицерът. — Аз съм капитан Сингълтън от четвърти конен полк на форт Елиът. Това е моят разузнавач Елсуърт. Имаме нареждане да придружим ловците на бизони до форта или до една от товарните станции. Индианците предприемат бойни действия.
— Нямам и най-малкото желание да отида във форта — запротестира решително Хаднъл.
— Ако останете тук, това ще бъде на ваш риск.
— Друго и не очакваме — възрази Хаднъл открито. — Ако искате да знаете, вие сте първият военен, когото виждаме.
— Има ли жени при вас?
— Да, жена ми, дъщеря ми и съпругата на сина ми.
— Не можахте ли да измислите нещо по-добро, ами сте повели жените в тази индианска област? — продължи Сингълтън със сериозен тон.
— Чухме разни слухове, сър, но не искахме да им вярваме, и смея да кажа, че досега не сме имали никаква неприятност.
— Тогава вие просто сте имали късмет. Познавате ли Хюгенс?
— По име, не го познавам — отвърна Хаднъл замислено.
— Хюгенс имаше лагер на няколко мили оттук, надолу по реката. Най-малко с един, а по-вероятно с неколцина помощници. Лагерът му бе нападнат, опожарен — кожите откраднати. Никаква следа от Хюгенс или помощниците му.
— Индианци ли? — запита Хаднъл рязко.
— Много вероятно. Не открихме нито Хюгенс, нито хората му, може би са избягали при друга група ловци или са при някой пост. Много странна история. Западно оттук, на няколко десетки мили, една банда команчи нападна няколко ловци и бе отблъсната. Ако вие, ловци на бизони, не съберете лагера си, някои от вас ще загинат.
— Ние ще се бием — обясни решително Хаднъл.
— Отлично, обаче преди това ще трябва да изпратите жените си на сигурно място — настоя офицерът.
Хаднъл извика жена си и дъщеря си. Те излязоха от палатките си, придружени от Бърн. Очевидно бяха чули част от разговора — страх беше изписан по лицата им.
— Не се плашете, драги дами — каза учтиво офицерът. — Няма причина за това. Ние сме тук, за да ви придружим до място, където ще бъдете в безопасност, докато мъжете ви се грижат за лова. Тук не сте в безопасност. Възможно е, когато сте сами в лагера, да бъдете нападнати от някоя група индианци.
Въпреки учтивите и успокоителни думи на Сингълтън жените изглеждаха уплашени. Те наобиколиха Хаднъл и започнаха да му говорят възбудено.
— Господин капитан, разположете се с хората си удобно, докато ние обсъдим въпроса — каза Хаднъл.
Пийлчак и Том Доун, които току-що се бяха завърнали от работата си с кожите, стояха наблизо и бяха чули разговора. Том, който имаше своите особени основания, поздрави сърдечно войниците.
— Слушайте, Елсуърт — каза Пийлчак на военния разузнавач, — ако индианците са убили този Хюгенс и хората му, труповете не могат просто да изчезнат. Команчите не си правят труда да погребват или скриват белите хора, които те са убили. Елсуърт се наведе към Пийлчак.
— На мен също не ми е напълно ясна тази работа.
Пийлчак леко се отдръпна с намерение да подхване сериозен разговор с военния разузнавач, когато Хаднъл повика него и Том. Те направиха кратко съвещание. Бе решено Стронгхърл, Пийлчак, Дън и Текс да останат в лагера, а Хаднъл, Бърн и Том заедно с войниците да придружат жените. Хаднъл не намери за нужно да ги изпрати във форта Елиът. Близкият товарен пост Спреиг, който отстоеше на три дни път, предлагаше достатъчна безопасност. Хаднъл възнамеряваше да използва този случай, за да препрати и много бизонови кожи. Решено бе още хората на Хаднъл да тръгнат напред, докато офицерът с отряда си изпълни още някои поръчения. Той щеше да ги настигне на военното шосе.
Целият следобед в лагера премина в усилена подготовка. Правеха се бързи приготовления за утрешното тръгване. След вечеря Том намери повод да се приближи до офицера.
— Господин капитан, мога ли да разменя няколко думи с вас по една важна работа? — запита той без предисловие, макар че не можеше да прикрие неудобството си.
— Разбира се, млади момко. Какво мога да сторя за вас?
Сивите очи на офицера изпитателно се заковаха върху лицето му.
Те се отдръпнаха встрани от другите. Том се освободи от сковаността си и разказа накратко как е дошъл в лагера на Хаднъл.
— Господин капитан, моля ви отнесете се строго поверително към това, което ще ви разкажа — продължи сериозно той. — Касае се за едно момиче, едно младо момиче в един съседен лагер. Рендъл Джет, собственикът на групата, е неин втори баща. Те са се разположили под хълма, при устието на река Уайт Крик, на няколко мили оттук.