Лятното утро беше топло, весело и изпълнено с приятния полъх от прерията и с песента на птичките. Но Том не забелязваше нищо. Утрото премина, после и горещият следобед, когато Том отчасти можа да възвърне предишното си настроение. Здравият разум му помогна за това.
Вероятността да намери отново Мили здрава й непроменена беше по-голяма, отколкото обратното. Но той не можеше да забрави последните мигове от тяхната раздяла, защото чрез нейните страхове и грижи говореше гласът на една неотменима съдба. Мислите на Мили непрекъснато се въртяха в главата му през целия ден, чак до нощта, когато тъмносиньото небе, обсипано със светли звезди, надвисна над безсънните му очи.
Два дни и половина бяха нужни на, за да се върне с леко натоварените си коне в лагера при Ред Ривър. Междувременно нищо не беше се променило. Положението беше точно такова, каквото и на тръгване за Спрейг. Докато Хаднъл отсъстваше Пийлчак и тримата му помощници бяха убили и одрали триста двадесет и пет бизона. Водачът на групата беше във възторг и въпреки късния час искаше да си вземе пушката.
— Чакайте малко — измърмори Пийлчак, — нека да хапнем прясно месо и да чуем малко новини.
Изглеждаше, че Пийлчак и другарите му не прекарваха добре, откакто жените бяха отпътували.
— Дявол да ги вземе тези червенокожи. Кой ще готви храната?
— Всичко по реда си — отвърна весело Хаднъл.
— Добри готвачи има в нашата компания, но имаме и друга утеха — скоро няма да има какво да ядем.
— Охо, защо пък не? — запита Хаднъл изненадан. — Донесох цяла кола с продукти.
— Защото червенокожите ще ни облекчат, като ни скалпират.
— Глупак! — извика ядосан Хаднъл. — Вие, ловците, сте по-лоши от войниците. Това вечно бърборене за страшни индианци! От два месеца сме на път и не сме видели нито един червенокож — нито питомен, нито див.
Разузнавачът погледна остро Хаднъл и в очите му се появи стоманен блясък.
— Хора като тебе, които нямат представа за Запада, не искат и да слушат. Такива би трябвало да заплатят със скалпа си — каза той високо.
За момент Хаднъл кипна от яд, но добрият му нрав надви и отговори на острите думи на Пийлчак с усмивка. Той не познаваше страха.
На следното утро Том придружи другарите си в лова, който те отново подхванаха с удвоена енергия и нова решителност. Значителното заплащане в златни монети и банкноти от долари, което те получиха на ръка от Хаднъл, беше стимул за нови успехи.
Том започна този ден работа по-умерено. Щом приближи на изстрел място от първия бизон и се прицели, той си спомни за укоряващите, тъмни очи на Мили. Ръката му затрепери и куршумът рани животното, вместо да го убие. Том се ядоса на себе си. Сега този нещастен, ранен бизон ще бяга, накуцвайки, и ще умре от бавна смърт. След тази случка обаче той потисна дълбоко цялата чувствителност на душата си и се отдаде напълно на убийствено тежкия и опасен занаят: лова на бизони.
Денят мина мъчително. Леглото се яви като някакво висше благо. За спомени почти нямаше място. Сънят дойде бързо и непреодолимо.
Така Том Доун започна един втори период от ловната си кариера.
Грамадното стадо бизони, за което съобщи Пийлчак беше широко няколко мили, а никой разузнавач не можеше да определи дължината му. На север то не се простираше по-далече от околностите на Ред Ривър. Постепенно стадото беше изтласкано в западна посока по протежение на реката до северното й разделяне, и когато я пресече беше нападано отзад от ловците и притиснато на запад от голямата планинска верига Стекъд Плейн. Тогава то изви на юг, като пасеше и се изместваше, за да стигне след десет дни до красивите речни разклонения на Пийс Ривър. Тук започна ужасното им масово изтребление. Групата на Хаднъл се сприятели с други ловци на бизони, много от които бяха прекарали по една година в ловуване. Всички те имаха добре известни имена, с които се гордееха: Рафърт, Бил, Старк, Небраска Пет, Блек и Стеруел, Бейкърдейк, чичо Джо Хауърд, стария Спуун, Джек и Джим Блейс и много други имена започнаха често да се употребяват в лагера на Хаднъл.
Том наостри очи и уши, за да научи нещо за групата на Джет, но досега не му се удаваше да узнае къде се намира тя. По брега на реката в протежение на километри лагеруваха стотици групи, а още не всички бизони се бяха събрали в голямото затворено стадо.
Край един приток на Пийс Пийлчак и Хаднъл решиха да устроят постоянен лагер чак до есента.
Броят на бизоните, които Том убиваше, от ден на ден намаляваше. Като прегледа тефтерчето си, той с голямо учудване и разочарование забеляза, че постиженията намаляваха катастрофално. Хаднъл, който забелязваше състоянието на младия човек, без да долавя дълбоките причини за него, облекчи Том, като разреши тежкия проблем: