— Вие се изнервихте, Том. Но си оставате най-добрият одирач на кожи, когото съм виждал досега. Оставете стрелянето и се отдайте изцяло занимавайте само с дрането. Ще ви плащам тридесет и пет цента на кожа.
— Отлично — извика Том, сърдечно зарадван. — Не зная дали се изнервих, но намразих това избиване.
— Е-е — въздъхна Хаднъл, — честно казано, и на мен започна да ми се втръсва. За бога, бих предпочел да държа ралото.
Една вечер, когато стояха край лагерния огън и със закачки хвалеха готварското изкуство на Том, Пийлчак прекъсна шегите им:
— Новини, Хаднъл, макар че няма да бъдете доволен от моето разузнаване — започна той. — Днес десет мили надолу по реката срещнах група кайени, бойци, жени и деца, с натоварени коне, понита и шейни — каручки. Не ми харесват. Няколко часа по-късно видях група от команчи да галопира през прерията. Команчи бяха, пък вие ако щете ме смятайте за роден лъжец. Аз зная как яздят команчите.
Хаднъл хвърли ядосан поглед на разузнавача.
— Вие се опитвате да ми вдъхнете страх, Пийлчак, за да стоя около лагера, а?
— Не опитвам нищо и не искам да се карам с вас. Казвам ви само това, което установих. Съветвам ви: ограничете лова си в кръг от пет-шест мили. Така все пак ще можете да бъдете във връзка с другите ловци.
— Ама слушайте, Пийлчак. Вчера убихме сто деветдесет и осем бизона в едно място от петдесет акра. Но това беше, разбира се, доста далече от лагера. Какво ще кажете за това?
Пийлчак вдигна примирено рамене.
— Правете, каквото искате. Всякакъв съвет е излишен.
Една сутрин в лагера на Хаднъл дойдоха няколко колари, които се числяха към групата на Блек и Стеруел, и донесоха на водача интересни новини. Те имаха намерение да закарат хиляда и триста кожи в Спрейг. Новината идваше от един скитащ по на юг ловец и гласеше, че „Рат и Райт“ от Доч Сити ще изпращат товарни коли за закупуване на кожи непосредствено в лагерите. Това щеше да бъде много удобно за ловците и криеше големи предимства.
Разговорливите колари съобщиха също и други новини, които събудиха интерес Хаднъловите хора. Те твърдяха, че фирмата „Лоугънстейн и Ко“ от Канзас Сити, един от най-големите закупчици на пазара, пращат кожите си в Европа, предимно в Англия, където вече са се убедили, че военните снаряжения стават с много по-добро качество и по-евтини, когато се произвеждат от бизонова кожа, отколкото от обикновените говежди кожи. Това можеше в скоро време да вдигне пазарната цена на бизоновите кожи.
Хаднъл изглеждаше възбуден. Размишлявайки, той се разхождаше насам-натам с лице, осветено от лагерния огън. Обикновено вземаше решенията си без колебания, този път обаче очевидно беше в затруднение. Изведнъж спря и отсече:
— Аз оставам в лагера — каза той, като че ли отговаряше на някакъв въпрос. — Том и Стронгхърл, вие ще закарате в Спрейг всички кожи, които имаме. Ще можете да посетите жените и ще научите какво вярно има в слуховете за кожите. Хайде, напред, тръгвайте с коларите на Стеруел.
Пътуването до поста на Спрейг трая осем безкрайни горещи дни. Тъй като всеки ден, всеки час, всяка минута и всяка мудна стъпка на морните коне скъсяваха разстоянието между Том и Мили, той с готовност понасяше трудностите.
След като последния ден изминаха двадесет и пет мили, те стигнаха до поста късно следобед. Настаниха се в покрайнините на селището, където се виждаха палатките и колите на нови ловни групи. Рано на следващото утро Том и Стронгхърл бяха заобиколени от бъдещите ловци на бизони, които с любопитство слушаха разкази за ловуването на бизони. Първият неизменен въпрос беше вярно ли е, че край Ред Пийс и река Бразъс има милиони бизони. Вторият — дали индианците са започнали войната. Том задоволи това любопитство с едно „да“. Той се постара да отговори на множеството въпроси, част от които бяха предизвикани от неопитността на новаците. Спомни си за времето, когато сам беше невежа като тези любопитни ловци.
И тъй като първо трябваше да се погрижат за конете, да закусят и да задоволят жаждата на новаците за информация, мина известно време, докато Том се освободи и можа да отиде при Мили.
Той забърза по почти празната улица и едва сега забеляза, че е още ранно утро. Само едно чувство владееше сърцето му. Едно чудесно, стоплящо, блажено чувство — Мили е вече близо до него и след няколко минути тя ще бъде в прегръдките му.