Не се тревожи прекалено и не губи надежда. Не пилей силите си да ме търсиш. Когато минаваш покрай някой непознат лагер, огледай се за червена кърпа, която ще виси винаги на открито място. Това ще бъде моята кърпа.
Ръцете на Том се отпуснаха, сърцето му биеше като чук. От това писмо лъхаха едновременно кураж и отчаяние. Той почувства силно разкаяние, че е изоставил Мили сама. Това беше най-горчивият миг от живота му. После препрочете още веднъж писмото на Мили и куражът му започна да се връща. Той трябваше да остане верен на храброто сърце, което му изпраща този поздрав. Трябва да се надява на най-доброто и да не се опитва да я търси, макар и да знаеше колко е тежка за него тази задача.
Том продаде Хаднъловите кожи на по-висока цена, отколкото Хаднъл беше получил за първата пратка. Спрейг не само че потвърди слуховете, които накараха Хаднъл да изпрати Том тук, но и добави някои допълнителни благоприятни сведения. Най-високата цена още не беше достигната. Той сам предложи такива високи цени, че Том се питаше дали Хаднъл въобще вече би се обърнал за продажба към купувачите на Доч Сити. Том забеляза, че между различните фирми, които бяха купувачи, съществува силна конкуренция — едно изгодно за ловците обстоятелство.
После в магазина на Спрейг Том заприказва за Джет, който беше пил уиски там и разправи на хитрия собственик за бедата си.
— Вие познавате Джет. Само груб клиент ли е той или нещо повече?
— Доун — отвърна Спрейг като сниши глас, — какъв е той, не е важно. Но чуйте един добър съвет от мене. Настигнете Джет, измъкнете момичето от лапите му, дори ако трябва да го убиете, разбрахте ли?
Същите ярки огнени искри Том беше виждал в очите на Пийлчак.
— Да, разбрах — отвърна Том и преглътна с мъка.
Един час по-късно той подкара конете си в бърз тръс по военното шосе на юг, а Стронгхърл с труд го следваше.
X част
От ранна сутрин до късна вечер Том беше непрекъснато на капрата. Така пътуваше той из прерията на юг към бизоновите полета, а Стронгхърл се мъчеше да не го изпуска от очи. Той си постави за цел — всяка вечер да достига до лагера на някоя от групите, които се намираха напред по пътя му. Така всеки ден протичаше в мъчителна надежда и всеки път при залез-слънце той се задъхваше от гореща възбуда. Но търсенето му всеки път завършваше с разочарование.
Рано на деветото утро от това дълго пътуване Том и Стронгхърл пресякоха един опасен брод на река Пийс Ривър и навлязоха в зоната, където не се виждаше жив бизон, но труповете, които ловците бяха оставили след себе си, умирисваха летния въздух и превръщаха прерията в касапница. Двамата минаха покрай хиляди и хиляди одрани кожи и трупове. Колкото по-нататък водеше пътят, толкова по-малко ставаха кожите и повече — неодраните трупове. Койоти на глутници се трупаха покрай шосето, без да се плашат от колите. Много от тях така бяха преяли, че не можеха да бягат. А лешоядите бяха нагъсто като гаргите в канзаска нива през октомври.
Том можа да се убеди в нещо, за което беше чувал да говорят някои ловци и което беше непонятно за него. При всеки убит и одран бизон идваше и друг, ранен или осакатен, за да умре сврян в храсталака, така че неговата кожа, ако се намереше трупът му, да не може да се употреби. Във всеки трап, във всяка клисура, във всяко сухо корито на река встрани от шосето лежаха мъртвите и неодрани бизони. Том го знаеше, тъй като беше разучил скритите убежища в околностите на обедните или вечерни лагери. Той беше изброил такива скрити трупове със стотици, а те вероятно бяха хиляди…
По обед се появиха стада от живи бизони, чиито брой непрекъснато нарастваше и които непрекъснато се преместваха. Том настигна една-единствена кола, возена от четири коня, опна поводите на конете си и запита както обикновено.
— Пррр! — извика едрият стар колар на конете си. — Джет? Не, не съм чувал още такова име. А ти, Сам?
Придружаващият го също не можа да си спомни за такова име.
Тогава Том го запита дали са виждали една група от трима мъже, една жена и едно младо момиче, водещи три коли.
— Ха, мисля, че си спомням. Мъжът има ли руса брада?
— Да, това е Джет — бързо отвърна Том.
— Тази сутрин минаха покрай нас, малко по-назад. Спомням си съвсем точно, защото младото момче ни махаше с червена кърпа.
— Мили! — прошепна Том на себе си. — Много благодаря, това е групата, която търся.