— Хайде! — викна рязко разузнавачът. — Ще се изтрепете! Не си играйте с револверите. Съветвам ви да се въздържате.
— Остави го, не ме е страх — каза Том със спокоен глас, — върни му оръжието.
Пийлчак се обърна и погледна към стоящия с револвер в ръка Том.
— Ти, младо петле! — извика Пийлчак изненадан и с укор. — Прибери го и бягай в лагера!
Така Том Доун плати първия си данък в дивата земя на бизоните.
Това произшествие обаче докара лоши последици, макар че те не засягаха Том Доун.
Сред първите помощници на Пийлчак се намираше един тексасец, който бе познат сред ловците с името Спейдж Харкуей и ставаше страшен при свада. Той бе присъствал, когато Том събори младия Косгроу на земята, и след това се опълчи срещу някои си Хард, който принадлежеше на групата, от чийто състав изхождаше и Косгроу.
Същата вечер в лагера на Хаднълови научиха за свадата, но едва на другия ден се узнаха подробностите. Хард осмивал плановете на Пийлчак за поход, на което остро отговорил Харкуей, като упрекнал ловците, които оставят хората на Пийлчак сами да изнесат борбата, а за Хард се изказал с обидно презрение. Историята после разказваше, че последният, прикрит зад свои другари, дал изстрел срещу Харкуей. Така започнал боят, през време на който тексасецът убил Хард и осакатил един негов другар.
Тези сбивания се разпространиха из ловните групи и разделиха ловците на две партии. Установи се за съжаление, че мнозинството стоеше на страната на типове като Хард и Косгроу. Пийлчак разполагаше с около петдесетина, които искаха да вземат участие в похода, и с още толкова, които имаха за задача да пазят лагерите и кожите. Тези мъже трябваше да продължат да участват в лова на бизони обаче само в ограничени области на пасбищата, близо до лагерите и винаги под окото на патрулиращите разузнавачи. Повече от двадесет групи с около петдесет души, които нямаха кураж да се бият срещу индианците или да останат в прерията, се прибраха във форт Елиът и поста на Спрейг, за да дочакат преминаването на индианското въстание.
XII част
Пийлчаковата дружина броеше петдесет и двама души, които в по-голямата си част бяха въоръжени с пушки Крийдмър-Шарпс, калибър 45. Тези пушки бяха по-надеждни и с по-далечен обсег, отколкото тежките, калибър 50. Всеки носеше със себе си най-малко по двеста патрона. Освен това в обоза имаше пълначки за патрони и резервни муниции. Четири коли с хранителни продукти, лагерни съоръжения, зоб за конете и медикаменти бяха поверени на най-добрите колари.
Тази армия се разделяше на три отделения — едно от двадесет мъже начело с Пийлчак и две по шестнадесет мъже, под командата на двама стари ловци на бизони. Това улесняваше спирането при почивки и маневрирането при боя.
Том Доун се числеше към отделението на Пийлчак. Пийлчак, Мечата лапа, Стеруел и Том образуваха челен отряд, който яздеше на две мили пред кавалкадата. Разузнавачът и Стеруел носеха със себе си бинокли. Отзад вървяха трима души под командата на Харкуей. Пътят водеше право към Стекъд Плейн и позволяваше да се изминават по петнадесет мили на ден. През нощта поставяха стражи.
На четвъртия ден експедицията стигна източния склон на Стекъд Плейн — една гола, назъбена и пуста скалиста стена, прорязана от каньони, която се губеше северно и южно в мъглявината. Тази внезапно издигаща се маса от земя и скали, гледана отблизо, даваше пълна представа за дивата, негостоприемна природа на Стекъд Плейн.
Следи от кола водеха в един дълбок каньон, в чиято лъкатушеща клисура течеше бистра вода. Трева растеше в изобилие, тополови горички покриваха бреговете. Дивеч от различен вид живееше в дивата област и бягаше пред настъпващите ловци. По обед на същия ден едно малко стадо бизони подплашено побягна през едно открито място на каньона и тропащите копита заличиха следите от колата, по които се ориентираше Пийлчак.
Въпреки това затруднение мексиканският разузнавач заведе хората с безпогрешен усет при скоро напуснатото място — лагер на команчите. Те несъмнено бяха подушили планираното настъпление на белите. И тук отново откриха следите от Хаднъловата кола.
Вечерта, когато мъжете седяха край лагерния огън, Том опозна характера на Харкуей, който малко говореше за себе си, но с удоволствие разказваше за Тексас, за бизоните и индианците. Той бе преминал два пъти прел Стекъд Плейн от западната граница, през река Пекос, на изток чак до изворите на Бразъс.
— Ляно Естакадо означава Стекъд Плейн — каза тексасецът. — Това име води началото си от древни времена, когато испанският път от Санта Фе за Сан Антонио бил наричан „палос“, или колове.