За чакащите настъпи мъчителна минута. Най-после той каза:
— Дявол да го вземе, той има право. Дори мога да разпозная… Индианци на път — в устието на каньона, в който свършват всички скалисти проломи… Стеруел, погледнете… насочете бинокъла към онзи остър скалист връх, зад високия червен връх — и търсете в подножието му.
Извадени бяха и други бинокли и много ловци можаха за малко да зърнат команчите, преди те да изчезнат.
След късо съвещание ловците се върнаха в лагера. Пийлчак натовари разузнавачите да потърсят някое добре прикрито корито или вход на някой страничен каньон, където ще могат да се приютят конете и колите и да се охраняват от малък брой мъже. Такъв дол се намери за щастие в посока на индианския лагер, няколко мили по-близо до целта. С голяма бързина още преди мръкване беше извършено преместването.
— Отлично — каза Пийлчак доволен. — Ние сме достатъчно отдалечени от лагера им и сме незабележими за тяхната стража, която ще обикаля около лагера им. Това е стар индиански трик — да се язди в кръг около прикритието, като се пресичат подходите на всеки неприятел, който би се опитал да се доближи до него. Много тежка задача е да се надхитри една банда команчи от Стекъд Плейн, но изгледите ни не са съвсем лоши.
С настъпването на тъмнината четиридесет решителни мъже, един мексиканец и Пийлчак излязоха на коне от лагера.
Том Доун яздеше до Мечата лапа, петия от кавалкадата, а след него яздеше Спейдж Харкуей. Никой не говореше. Чуваше се само лекият тропот от конските копита. Оранжевата луна тъжно висеше над скалистата равнина. Вечерницата, приличаща на чуден светилник, се издигаше в бледата синева на източния небесен простор.
Те яздеха ходом или в тръс според терена, докато луната се показа, а звездите започнаха да изчезват. Зазоряването наближаваше. Край една надвиснала скала, където растеше гъст шубрак и можеха да се завържат конете, ездачите слязоха. Двама души останаха на стража, а другите, водени от Пийлчак, тръгнаха пеша след безмълвно пълзящия мексиканец.
След около четвърт миля мексиканецът прошепна нещо и се прилепи към земята на ръце и колене. Пийлчак и хората му го следваха в три редици. Тъй като мексиканецът се промъкваше напред много бавно и напълно безшумно, другите зад него бяха принудени да го следват също така предпазливо, от това напрежение нервите започнаха да се опъват.
Досега Том Доун не беше преживял такова мъчително напрежение. Наблизо пред него се простираше непозната местност, която нито той, нито белите му другари бяха виждали някога. Там се криеше опасност, неизвестно къде, и скоро щеше да се изпречи на пътя им.
Започна да се разсъмва и да се очертават множество назъбени скалисти блокове. Теренът взе да се снишава. Зад една сива празнина се издигаше тъмна маса, покрита като с мъх. Скоро пролича, че това е стената на каньона и залесеният с храсти лоб.
Когато Том забеляза, че ботушите му често свличат пръст, той започна да използва не само мускулите, но и зрението си, за да отстранява всякакъв шум. Така той не отделяше очи от земята, докато Пийлчак не ги спря с едно „ш-ш-т!“.
И Том с учудване видя в далечината един величествен пролом, върху чиято зелена долинка от няколко акра се открояваха голям брой индиански палатки. Една река лъкатушеше през този кръг и нейното бълбукане и шумолене беше единственият звук, който нарушаваше утринната тишина. Стотици индиански понита се намираха пръснати по тази подобна на ливада плоскост, пасяха, стояха наоколо или лежаха на земята. Не се виждаше никакъв индианец.
Пийлчак се надигна малко, за да надникне зад една скала. Той разгледа разположението на лагера, тесния вход и изход на каньона и достъпа откъм склона, върху чийто гребен те се намираха. После се отдръпна към веригата от снишени мъже.
— Стеруел — прошепна той, — вземете десет души, пропълзете назад, после извийте наляво и надолу до едно място, което е на еднаква височина с тясното гърло на каньона. Харкуей, вие ще вземете също десет души и ще минете от другата страна. Полека. Никакъв шум. В никакъв случай да не се изправяте. Тогава оттам всяка група ще огледа позициите на другите две и ние ще сме обградили цялата местност, с изключение на отсрещния склон. Лагерът е доста голям — около двеста души и повече, ако и семействата са с тях. Предстои ни ужасна битка. Никой да не стреля по жени и деца. Това е всичко.
Едва доловимо шумолене и размърдване, тежко дишане — и двете отделения под командата на Стеруел и Харкуей се проточиха и изчезнаха зад скалите. Настъпи пак предишната тишина.
Хората на Пийлчак лежаха плътно на земята.
Някои от тях, които се намираха на по-удобни места, се оглеждаха иззад камънаците. Никой не говореше. Всички чакаха. Денят междувременно настъпи и пропъди напълно здрача.