— Ууг! — извика гърлено Мечата лапа. Здравата му ръка хвана рамото на Том.
Том вдигна малко глава и видя висок индианец да стои пред палатката си с лице обърнато към изток, където нежни розови ленти предвещаваха изгрева на слънцето. Том усети силни тръпки по тялото си и кръвта му бързо кипна. Може би този същият индианец е един от убийците на Хаднъл или един от нападателите на Джетовия лагер, от който Мили Файър беше изчезнала. Споменът за това му причини остра болка. И силно чувство на омраза изпълни Том, като наблюдаваше този команч, изправен като статуя.
Скоро след това се появи втори индиански воин, после трети, както и жени, и скоро лагерът се оживи. Сини стълбове дим се издигаха нагоре в студения утринен въздух. Понитата започнаха да трополят наоколо.
Том имаше чувството, че безкрайно дълго чакат, докато Харкуей и Стеруел достигнат своите позиции. Младежът се питаше колко дълго ще чака Пийлчак. Кръвта му биеше в слепите очи, гърлото му бе пресъхнало и с всеки изминал миг погледът му ставаше все по-мрачен.
— Ууг! — извика Мечата лапа, като този път докосна Пийлчак, насочвайки вниманието му върху определено място от лагера.
В същата секунда се разнесе остър вик, изненадващ и стряскащ със своята рязка грубост.
— Бойният вик на команчите! — изсъска Пийлчак. — Някой от тях е забелязал нашите хора. Да чакаме нашите отляво и дясно да започнат стрелбата. Тогава може би индианците ще се спуснат към нас.
Едва разузнавачът спря да шепне и един изстрел от шарпсова пушка разбуди дремещото ехо. Гърмежът идваше от отделението на Стеруел.
За няколко секунди в индианското селище настъпи бъркотия от диво бягане и крясъци, сред които преобладаваше гласът на водача им. Силният залп от хората на Стеруел беше сигнал за Харкуей да открие и той огън. Белите облачета показваха разположените сред скалите позиции на двете отделения. А един залп от уинчестъри откъм лагера извести колко бързо индианците се приготвиха за бой.
Въпреки заповедта на Пийлчак някои от хората му започнаха да стрелят.
— Е, добре, щом не можете да чакате! Обаче стреляйте високо.
Двадесет пушки крийдмър изгърмяха дружно откъм скалистия склон. Том имаше чувството, че е настъпил адът. Ръцете му трепереха, той не можеше да се цели, а студена пот течеше от лицето му. Всички мъже около него пълнеха и стреляха непрекъснато и той се намираше сред една оглушителна пукотевица. По-силно от тези гърмежи се извисяваше един страшен звук — бойният вик на команчите. Том се огледа и разбра изражението по лицата на ловците, които му бяха разправяли за този страшен и общоизвестен индиански боен вик.
След кратко време смесената пукотевица от гърмежи и викове намаля. В лагера на индианците цареше паника. И все пак сред индианците изглежда имаше и умни глави. Първата редица палатки беше вече в пламъци, димни облаци се извиха нагоре, а зад тъмното им було се виждаха да тичат към отсрещния склон жени и деца. Подплашени мустанги препускаха с развети гриви и опашки из каньона, но скоро повечето бяха хванати и прибрани на по-сигурно място. Зад димното було можаха да се видят много бойци, жени и деца, които мъкнеха вързопи и коне по отсрещния склон.
Бойците команчи, които останаха в лагера, се показаха достойни за славата си като най-смели и най-сръчни ездачи в прерията. За да привлекат стрелбата на ловците върху себе си, някои от тези полуголи дяволи с пушки в ръце и с гърлени викове препуснаха върху неоседлани мустанги с предизвикателство и голяма бързина направо към входа на каньона. Това беше кушия сред град от куршуми.
Том видя как воини се преобръщаха на земята, как мустанги се препъваха и събаряха ездачите си, и също как индианци бягат като вихрушка, опитвайки се да се измъкнат през входа на каньона.
Едва беше започнал този опит от група яздещи воини, когато една втора група подкара конете си в див безпорядък към изхода на каньона. Те предпочетоха долния отвор на клисурата, откъм страната на Стеруел и искаха с хитрост и бързина да вземат преднина. Първият от четиримата индианци, един сух, див, величествено яздещ боец, с предизвикателността на ездачното си изкуство представляваше такава интересна цел, че събра куршумите върху себе си. Той яздеше към смъртта, но тримата му другари можаха да изскочат невредими с конете си на открито място оттатък входа на каньона.
— Спрете, хора, спрете! — неочаквано извика Пийлчак. — Напълнете и чакайте. Трябва да сме готови за тяхната атака или за някаква хитрост.