Том Доун дишаше тежко, като че ли се задушаваше. Изморените му и обгорени от барут ръце заопипваха сгорещения затвор на крийдмъровата пушка. Колко пъти беше стрелял? Той не знаеше, както не знаеше дали беше повалил някой индианец.
Когато Том впери очи в отсрещния склон по посоката, показана от разузнавача, той видя през дима и омарата малките бели облачета, които излизаха в една редица иззад горящите палатки. Там бяха залегнали множество индиански воини, добре прикрити зад камъни, дървета и лагерни предмети. Куршуми засвириха край главата на Том и се удряха вляво и дясно в скалите.
— Вижте онази група коне! — извика предупредително Пийлчак. — Най-малко петдесет парчета. Я гледай, те са повече, отколкото очаквахме.
Зад прозиращия дим Том смътно забеляза групата ездачи, която Пийлчак беше показал. Те имаха, както изглежда, намерение да извършат някакъв смел пробив, както бойците, които се жертваха, за да улеснят бягството на семействата си.
— Те са твърде хитри, Пийлчак, и няма да ни нападнат — каза един стар, посивял ловец. — Хващам се на бас, че искат да направят пробив и да ни нападнат в гръб.
— Да, ако им се удаде, ние ще бъдем в клещи — отвърна разузнавачът.
— Нека питаме Мечата лапа какво мисли за това.
Осаджикът отвърна бързо:
— Не уейно.
Том разбра, че тази дума не означаваше добро за ловците.
Мексиканецът подкани Пийлчак да се оттегли на по-високо място, обаче разузнавачът яростно клатеше глава.
Изведнъж групата индианци ездачи се раздели на две — вляво и вдясно.
— Що за дяволия — измърмори Пийлчак. Едната редица яздещи команчи сви от лагера наляво, другата — надясно, и препуснаха в разгънат строй в срещуположни посоки. Стеруел и Харкуей пестяха куршумите си, очаквайки някоя хитрост. Когато стигнаха до отворите на каньона, двете групи свиха под прав ъгъл и заяздиха право нагоре по склона.
— За бога, те искат да ни нападнат! — извика Пийлчак. — Мъже, сега стискайте здраво зъби и се бийте за живота си!
На сто метра разстояние тези ненадминати ездачи можеха да бъдат улучени толкова трудно, колкото и летящи птици. Стеруеловото отделение започна да стреля и хората на Харкуей последваха примера. Техните изстрели се заглушаваха от бойния вик на команчите. Той звучеше диво и оглушително, повече като непрекъснат вой, изпълващ ушите, ужасен и все пак съзвучен, призоваващ смъртта, прекрасен хор от мъжки гласове. Това беше призив на самозащита на едно диво племе.
Косите на Том настръхнаха. Той наблюдаваше гледката с втренчени очи. Как скачаха тези мустанги! Те пресякоха откритата местност, обсипваната от куршуми зона, без никакъв луфт в ездачната си верига. Щом достигнаха началото на склона, изправиха се на задните си крака и със светкавична бързина се заковаха на място. Команчите се хвърлиха от конете си по скалите.
— Ах, това си и мислех — изръмжа Пийлчак. — Отлично замислено, трябва да призная. Мъже, сега имаме работа с пълзящи змии — отваряйте си очите.
Тази маневра повлия върху хората на Стеруел и Харкуей, както и върху Пийлчаковото отделение. Везните се наклониха доста във вреда на белите. Сериозността на положението се схващаше може би само от опитните ловци из прерията. Всички пестяха куршумите си и насочиха вниманието си към тази нова опасност. Останалите в своя лагер команчи удвоиха изстрелите си.
— Не е дошло още времето да дам сигнала „спасявай се кой как може“ — каза Пийлчак. — Но ние трябва да отстъпим назад. Отбранявайте се, пълзете по корем и гледайте да сте прикрити зад някоя скала.
Така започна едно отстъпление, което криеше големи опасности. Куршумите от уинчестърите се удряха в скалите, правейки бели облачета прах. А тези куршуми идваха отзад. Команчите от двете страни се бяха скрили като гущери сред лабиринта от скалисти блокове. Всеки ловец знаеше, че тези индианци непрекъснато напредват, пълзешком, прибягвайки от скала до скала, и с вродената си хитрост се изплъзват от погледа на врага си. Том се опита да върви заедно с Мечата лапа, но не му се удаде. Осаджикът се промъкваше като змия. Също и Пийлчак се придвижи напред въпреки значителното си тегло. Другите пълзяха по-бързо или по-бавно в зависимост от ловкостта си. Така групата, която представляваше досега едно цяло, се разпадна на отделни части.
Бяха изминали едва сто метра от края на склона, но на Том му е струваше, че отстъплението няма край. Той обаче съзнаваше колко важно бе да се достигне определената цел. Някой близко зад Том и се влачеше трудно. Ари Текс пъхтеше тежко. Тъй като беше дебел и тежък, напрежението надхвърляше силите му и рискът беше голям. Том трябваше да мисли за себе си, но се запита не би ли трябвало да помогне на Ари. Наблизо, вляво от Том, се намираше Робъртс, който също напредваше бавно. Един стар, белокос ловец на бизони, Калкинс, беше заел мястото вдясно от Том. Другите бяха далеч напред, извиха бързо по ръба на стръмнината и изчезнаха от погледа.