Скоро след това Пийлчак се запълзя на ръце и крака, без пушка и палто. Кърваво петно беше избило на рамото му.
— Мисля, че ме одраскаха малко, я гледай виж — каза той. — Не е тежко, но тече много кръв. Скъсай ръкава на ризата ми и го превържи здраво през цялото рамо, под раменната кост.
Грозна дупка от куршум зееше върху рамото на разузнавача, но това очевидно беше повърхностна рана в месото.
— Ясно, куршумът дойде откъм гърба ми. Проклет червенокож. Двама от нас улучи, преди да го прострелям. Така — добре… А как са твоите ранени пациенти?
— Не зная — отвърна бързо Том. — Опасявам се за тях. Съвсем ги бях забравил!
— Я да ги видим.
Той пропълзя до ранените. Том чу как Робъртс отговаря, но гласът на Ари Текс не се чуваше. После разузнавачът се върна обратно.
— Робъртс има болки, но иначе е добре. Страхувам се, че младежът е към края си. Ударен е в кръста и може би…
— Не може да бъде, Пийлчак! Аз мислех, че е леко ранен.
— Е, не можем да помогнем и ако не намерим отнякъде вода, свършено е с него — обясни разузнавачът. — Впрочем ще изпукаме всички от жажда. Ама че ужасна глупост.
Том бързо додаде:
— Аз ще донеса шишетата. Пийлчак размисли за миг.
— Това не е лоша идея. Не е по-опасно оттук.
И накратко описа на Том пътя до мястото, където бяха оставени конете.
— Нещо друго? — запита Том набързо. Разузнавачът нямаше представа колко тежка и значима беше тази задача за Том. Той като че ли очакваше изпълнението на едно обикновено поръчение, което сам би изпълнил, ако не беше възпрепятстван от раната си. Том се почувства поласкан от тази чест и сърцето му трептеше от особена възбуда.
— Хайде, момче младо! — отвърна разузнавачът. — Внимателно и умно. Ние ще задържим червенокожите. Команчите са силни на конете си, но в бой като този не издържат дълго. Ако атакуват — загубени сме. Ако пък не, ще отстъпят преди залез-слънце.
XIII част
Уили Файър напусна поста на Спрейг върху капрата на една товарна кола — седеше между Джет и жена му. Останалите от групата ги следваха — Фолънсби и Пруит във втората кола, Кетли — в последната.
Докато можеше да вижда Хаднълови, Мили махаше червената си кърпа за сбогуване, а щом приятелите и изчезнаха от нейния поглед, тя обърна лице към прерията, която се разстилаше безкрайно в далечината — пуста и необятна. Тя се облегна на облегалото на капрата с препълнено от отчаяние сърце. Това, от което тя се опасяваше, стана действителност. Любовта, а не някаква надежда й даде кураж да напише писмото, което остави на госпожа Хаднъл.
След известно време Джет й разреши да се отдръпне вътре в колата и тя забеляза, че той направи това, за да може да разговаря тихо с жена си.
Разстроена и унила, Мили лежеше под чергилото на колата, докато постоянният тръс на конете я връщаше отново към бизоновите пасбища. Откъсването й от добрите и любезни приятелки от поста на Спрейг и грубият суров живот, в който вторият й баща я връщаше, беше за нея болезнен и горчив удар. А тъй като в последните седмици беше изпълнена с надеждата за щастие, тя едва намираше сили да понесе страха и мизерията. Тя не мислеше за бъдещето, нито за някакви планове, а живееше само с настоящето и чувстваше как наново я обзема старото, болезнено, фаталистично настроение, което за известно време беше забравила.
Часовете минаваха, дебелият тих глас на Джет не спираше нито за миг. Обедът премина без почивка, както е обичайно за ловците на бизони. Така Джет кара до залез-слънце.
— Четиридесет мили, дявол да го вземе! — каза той доволен, като пусна поводите от ръце.
Искаше или не, Мили трябваше веднага да се залови със стария начин на лагерен живот, с всички свои дребни задължения. Как точно си припомни тя всички тия неща! Очите я боляха от дима на лагерния огън, потискащи и омразни бяха спомените, които той отново събуждаше в нея. Другите две коли пристигнаха с малко закъснение и Мили отново се оказа следена от ястребовите очи на Фолънсби и от полупритворените очи на кривоносия Пруит. Мъжкото и облекло, което подчертаваше хармоничната й стройност, явно привлече погледите на тези мъже. Никой не й говореше. Само Кетли й кимаше дружелюбно. Той изглеждаше замислен повече от всякога.
Избраха място за почивка при един от бродовете на реката, където тази година лагеруваха стотици ловци на бизони, едно обстоятелство, от което Джет бъбриво се оплакваше, тъй като водело до липса на дърва и трева. Вода имаше в изобилие, прясна, студена вода, за радост на пътниците. Джет беше извънредно жаден вероятно под въздействието на рома от Спрейг.