— Донеси още малко вода за пиене! — заповяда той на Мили. Тя взе ведрото и отиде в храсталака под големите, шумящи тополи.
Кетли стоеше на брега и поеше конете.
— Видях ви да идвате и си казах: кое ли е това момче! — каза той с усмивка. — Бях съвсем забравил.
— И аз бях забравила — отвърна тя сдържано. — Не се чувствам добре с тази маскировка.
Кетли взе ведрото от ръцете й, прегази реката зад пиещите коне и започна да гребе вода.
— Няма по-хубаво нещо от водата след пътуване в горещ ден.
— Да, на Джет все не му стига.
— Гърлото му още пари от рома — отвърна Кетли без заобикалки.
Мили не знаеше какво да отговори на това, но благодари на Кетли, взе ведрото, изля малко от водата — за да не се разплиска при ходенето.
— Мили — каза Кетли, — много съжалявам, че трябваше да се върнете при Джет.
Тя се сепна, обърна се, погледна го изненадана от тона му. По бронзовото му лице липсваха грозните бръчки и бледи сенки, присъщи на Джет и другите мъже. И Мили си спомни, че отдавна Кетли й се виждаше по-различен от другарите му.
— Съжалявате? Защо?
— Познавам Спрейг, той е от Мисури. И той ми разправи една история за едно момиче и приятеля му.
Мили се изчерви. Тя разбра веднага какво мислеше той и въпреки смущението си долови в гласа му безкористна симпатия. Тя прикри смущението си. Бързо размисли върху новото положение, тъй като досега се беше намирала в ръцете на Джет и се бе осланяла само на природния си ум и кураж. Може би ще спечели приятелството на този твърд, малко хладен и мрачен човек.
— Това е истинска история, Кетли — каза тя печално, сълзи блеснаха по миглите й. — Страх ме е за момичето.
— Имате пълно основание — отвърна мрачно Кетли. — Той се скара с жена си в Спрейг, тя искаше да го остави. Всички те се напиха и се караха за парите от кожите — за крадените пари, за крадените пари, Мили.
Почти несъзнателно нейните ръце обхванаха лакътя му.
— Кетли, аз съм сред крадци, преследвана от един втори баща, когото мразя. Никакъв приятел, никаква помощ. О, бъдете вие това…
— Пруит идва — прекъсна я Кетли и се обърна към конете. — Внимавайте да не види някой, че говоря с вас.
Мили се наведе над тежкото ведро, отдръпна се от облака прах, който Пруит причини с конете си и забърза към лагера. Очевидно нейното завръщане е предизвикало остро скарване между Джет и жена му. Мили отново се залови за своите работи, обаче за разлика от преди вече съзнаваше положението си сред тези крадци на кожи. Характерът на Джет й беше ясен, както и вината на жена му.
Направените от Кетли разкрития потвърждаваха отдавнашните съмнения и възвърнаха отново куража на Мили, а възможността да спечели този волеви човек за моментите на голяма опасност бе за нея радостна утеха.
Вечерята бе приготвена и изядена. Мъжете, с изключение на Кетли, не бяха така гладни, както обикновено и изглежда, че още бяха под влиянието на алкохола. Те говореха малко, и то само ако липсваше нещо върху разстланата на тревата покривка. Мрак покри лагера, докато Мили избърсваше чиниите и чашите. Кетли премина с грамаден сноп дърва, като шумно го хвърли на земята, съвсем близко до краката на Пруит, който изпадна в ярост.
— Хей, ти, селски простак от Мисури, не виждаш ли краката ми?
— Че как да не ги виждам. Те са достатъчно големи — отвърна Кетли. — И не ми е чудно, че се грижиш толкова за тях.
Пруит го погледна изпод вежди.
— Така ли?
— Смятам, че малкото мозък, който имаш, е в тях!
— Ти, проклет янки! — отвърна малкият бандит, толкова учуден, колкото и ядосан. — Такова нахалство съм заплащал веднъж с куршум!
— Вярвам ти — отвърна Кетли с ирония, — но в гърба…, а аз те гледам.
Очевидно Кетли изведнъж се бе преобразил от глупав, начумерен колар в човек с неподозиран характер. Джет избухна в буен смях — двамата го развеселиха.
Мили видя и чу това скарване. Тя стоеше в сянка, вън от светлия кръг на лагерния огън. Отзова ли се Кетли на нейната недоизказана молба? Леки тръпки минаха по тялото й. В този момент тя предчувстваше възможността от неприятни събития. Кетли се отдалечи в сянката на тополите, където си беше приготвил леглото.
Щом той се отдръпна от лагерния огън, между Джет и другарите му започна остра кавга по въпроса, дали Кетли е човек, на когото могат да разчитат, дали е получил своя дял и дали Джет е измамил хората си?
— Ако искате да разчепкаме работата, но и дума не може да става за равен дял!
Последва дълго мълчание. Мъжете пушеха. Огънят загасваше и лицата им бавно потъмняваха. Мили потърси леглото си, покачи се на колата, за да си легне. Джет се отказа от палатката си, за да направи място на увеличения товар от бизонови кожи. Той и намръщената му съпруга, която се беше оттеглила скоро след смрачаване, се устроиха под колата. Мили събу мъжките си ботуши, подложи палтото си за възглавница, мушна се под одеялото и се изтегна с облекчение.
Нощта беше душна. Листата на близките тополи шумоляха от вятъра. Пееха щурчета, а нощна птица издаваше тъжни звуци.
Джет, Фолънсби и Пруит стояха все още край лагерния огън и спореха с тихи гласове. И това шепнене беше последното, което Мили чу, докато заспиваше.
Очите на Мили се отвориха, чак когато вече властваща силната дневна светлина. Бледо синьо небе се спускаше над лагера като балдахин. Над нея нямаше никакво платнище. Къде се намираше тя? Мирис на дим я върна пак към действителността. А грубият глас на Джет, който тя винаги я е карал да изтръпва от страх, предизвика огнени вълни по тялото и.
Тя остана за момент да лежи, помъчи се да си възвърне куража и той усети как той става още по-силен в нея. Тя вече щеше да търпи, да се бори и да мисли. Така че, когато се яви при лагерния огън, външно бе едно тихо, послушно и търпеливо момиче, но вътрешно — една умна и смела жена.
На утринната закуска размениха малко думи. Джет бързаше. Изгряващото слънце огря трите коли, когато те се търкаляха по пътя на юг с бързо движение.