— О-о, Кетли!
— Бъдете щастлива — прошепна той. Устните му побеляха, миглите му затрепериха. Треперещото му тяло замря. Куршумът го беше улучил в гърдите.
— Боже мой, ужасно!… Той е мъртъв. Всички са мъртви. Аз съм сама. Отиде си… храбрият Кетли. Той ме спаси… Но какво да правя, какво?!
Отчаяният монолог на Мили беше прекъснат от рязкото цвилене на един от конете, които бяха привързани към колата. Това беше цвилене, което известява или приближаваща буря, или пристигане на някой кон. Див и силен беше отговорът от другата страна на реката.
Мили скочи, за да погледне през гъсталака и стъблата на тополите, трепереща от радост. Обаче радостта й изведнъж премина в ужас, като видя яздещи индианци да преминават реката. За миг Мили се скова, огледа се наоколо и се почувства как се смразява от ужас. Тогава у нея пламна желанието за живот, кураж, който досега се таеше в нея за решителните часове. Тя се качи на капрата на колата и вдигна високо поводите.
Инстинктът я подтикна към бягство. Тя нямаше повече време да мисли за друго средство. И неспокойните коне не се нуждаеха от специална подкана. Те се впускаха в тръс, мъкнейки след колата и завързаните ездитни коне. Впуснаха се през просеката в шубраците и вече мъчно можеха да бъдат удържани. Нямаше път, но конете следваха посоката на отъпканата от по-рано трева. Провираха се през храсти и прескачаха повалени стъбла от дървета. Клони се удряха в лицето на Мили, за миг очите й бяха заслепени. Щом отново погледна, конете не бяха вече по просеката между храстите и гъсталака. Тя не знаеше в каква посока се бяха отклонили. Но тя запази ориентацията си за главната посока: отдясно беше течението на реката, отляво — прерията, главните пътища на бизоните и лагерите с ловци.
Тя трябваше бързо да излезе на открито. Ако индианците не бяха чули тръгването й, щеше да мине дълго време, докато в гъсталака намерят следите от колелата.
„Ах, конят пак изцвили!“ Смелият й дух отпадна, тя отпусна поводите на конете. Животните ускориха бягането си, но нямаха желание да избягат. Те искаха да излязат по-скоро от гъсталака, като си пробиха път през няколко храсти и висящи растения. Мили полагаше огромни усилия, за да не падне от капрата.
Скоро излязоха от най-лошата част на гъсталака и Мили забеляза сред дърветата светли петна, но изглежда, че посоката беше изменена. Конете сами определяха посоката. Нейните усилия да отклони здравите им вратове в желаната посока останаха напразни. Животните бягаха право към откритото пространство. Но щом излязоха на широко място, Мили видя, че се е мамила, както и самите коне. Това беше една широка гола ивица пясък, легло на странична река от Пийс. Тук конете забавиха хода си, но скоро пресякоха пясъчната ивица и навлязоха в крайбрежните храсти.
Тук, сред прах и пъстри сенки, удряна в лицето от шибащи клони, Мили загуби всякакво чувство за ориентация. Тя долавяше колко опасно може да бъде това, но не се отчайваше. Спасението идва винаги в последния момент, защо и този път да не се случи същото?
Изведнъж сърцето й спря да бие. Някакво глухо пращене в храсталака и — един грамаден, кафяв бизон изскочи отпред, пресече пътя й, като изчезна наляво. Мили се съвзе за малко. После пак шум и трясък, малко по-далече. Бизони се провираха из храстите.
По-шумно от чупенето на клоните, тропането на колата и конете се долавяше някакво тъпо бумтене.
„Паника!“ — извика тя със страх.
Конете чуха нейния вик и това ги накара да се раздвижат, може би близостта на изскачащите бизони беше причината те да ускорят ход и съвсем да объркат посоката. Пътят наляво ставаше все по-непроходим, а многобройни препятствия се изпречваха пред конете в противоположна посока. Съвсем неочаквано те изскочиха от храсталака в откритата прерия.
Мили беше учудена и изплашена. Дебел облак от прах покриваше равнината, така че можеше да се види само на една миля далече, а стадата от бизони се губеха в едно кафяво, разкъсано на части множество. Те буквално течаха като грамадна река в една посока, с постоянно подскачащи вълни-гърбици. Трополенето ставаше все по-силно, въпреки че звучеше глухо и отдалечено, и идваше от онази прашна завеса, която покриваше прерията. Тежко дишащите коне, на които прахът беше така противен, както и бизоните, тичаха още една миля, забавиха крачки и спряха. Мили се опита да се ориентира. Целият хоризонт пред нея беше покрит с облаци прах и бягащи бизони. Зад нея се простираше линията на крайбрежните храсталаци, която вляво изчезваше в було от прах. Така тя получи представа за това къде се намира. Тя вече беше минала крайбрежния храсталак и се отправяше на изток. Следователно бизоните идваха от юг и се точеха край Пийс. Мили забеляза, че се беше отклонила значително от първоначалната посока и че следователно трябваше да направи една широка дъга, за да пресече сухото корито на реката, и тогава нагоре, все покрай реката, щеше да стигне лагерите на ловците на бизони.