„Тук не мога да остана, би било толкова лошо, колкото и едно безцелно пътуване — промълви тя отчаяно. — Трябва да опитам. Но накъде, накъде?“
Тя закърши ръце и потисна страха си. Един ужасен проблем стоеше пред нея. Опасността сега не беше по-малка от времето, когато беше пленница на Джет. Отново си припомни, че съдбата я пожали в момент на най-голяма беда. Какво ли, ако тя беше само едно страхливо, слабо момиче? Тя си вдъхна кураж и си каза, че ще стисне зъби, за да издържи на всички изпитания.
После Мили приклекна пред едно пясъчно място и се загледа в него, а мислите й трескаво заработиха. Ненапразно беше слушала мъжете в лагера да говорят за пътища и пътеки из местността. Познанията на Джет бяха ограничени, но Фолънсби знаеше наизуст цялата бизонова област. Често го беше виждала как чертае карти по пясъка. И тя взе пръчка в ръката си.
„Тук е запад — промълви тя замислена. — Видях, че там залезе слънцето. Тук е север. Аз трябва да вървя на северозапад. Десет дни траеше пътуването от Пийс Ривър до поста на Спрейг… Тук е реката Пийс.“ И тя начерта една линия по пясъка.
„Вчера изминах тридесет, може би четиридесет мили. Точно в северна посока, към тази река. Значи съм тук.“ Тя отбеляза една точка в пясъка и една втора линия, която представляваше реката, край която се намираше.
„Не смея да се върна в лагерите до бизоните. Мога да попадна в ръцете на индианците. Значи не бива да вървя по реката на запад. Трябва да я пресека и да тръгна на северозапад.“
Размишленията й бяха резултат от влиянието Джет и неговата среда. Нямаше нужда от особена мъдрост, за да пресметне приблизително къде се намира прерията и какво трябваше да направи, за да стигне до населената местност. Тежкото беше да го изпълни. Тя беше пътувала често през дивата прерия и имаше що-годе представа за трудната задачата, която й предстоеше.
Тя въздъхна дълбоко, разпери ръце и сви юмруци. Как не й се искаше да напусне покоя на тези хубави тополи! Нещо обаче трепна в гърдите й, тя се обърна и се качи на колата.
Ориентира се по слънцето и подкара конете през прерията. Сива, красива равнина, слабо наклонена на север, покрита със зряла трева. Далеч на изток се виждаше тъмният хоризонт — широката ивица бизони. Те се бяха оттеглили и пасяха надолу по реката. Чудна гледка, окъпана в светлина, се разкриваше пред погледа на Мили. Няколко километра пътуване я доведе до височината на склона и оттам тя хвърли поглед на околната област. Но очите й постоянно се спираха върху северозападния хоризонт. Зад километри обширна, вълниста прерия, сива, монотонна и пуста, се издигаше една пурпурна завеса — Ляно Естакадо. Мили позна очертанията на тези върхове и за миг чувството на изоставеност изчезна. Но пътят до тази земя беше дълъг.
Наляво от нея се простираше начупена верига от зелени дървета. Като лента, просната по сивата прерия, тя водеше направо към Стекъд Плейн, където, както Мили знаеше, бяха изворите на всички тези тексаски реки.
„Бих могла днес или утре да стигна това шосе, ако пътувам право на запад.“
Това беше привлекателна идея, но здравият разум не искаше да приеме такъв голям риск. Между нея и лагерите на ловците скитаха команчите. Тя трябваше да се движи по една дъга из прерията до скалистата стена и за около пет-шест дни щеше да стигне до шосето. Тогава сигурно ще срещне ловци или колари. Как ще намира всяка вечер вода и как ще преминава реките, които ще й се изпречват на пътя — това бяха най-трудните проблеми.
Докато колата продължаваше да напредва и мислите й непрекъснато се въртяха около това опасно пътуване, вниманието й беше привлечено от дивите животни, които населяваха околната прерия.
Стройни, сиви антилопи с бял корем не си даваха труд да се отстранят от пътя й, наостряха уши и любопитно гледаха как тя минава покрай тях. Бизоните бяха изчезнали. Няколко койоти дебнеха антилопите. Малко по-нататък тя съгледа един сух, с почти бяла козина вълк, който стоеше на върха на една могила и наблюдаваше. Непрекъснато пробягваха зайци, а прерийни птици изхвръкваха из тревата. Веднъж Мили видя как един червен сокол изпърха във въздуха и като стрела се спусна в тревата, за да се издигне отново с малко животно в ноктите си. Красота и живот, постоянна жестокост, смърт.
Така минаваха часовете, дните. Пътуване при знойно слънце, нощем почивка край речните храсталаци, далече от призраците на прерията.
Куражът на Мили оставаше несломим, но тя се измъчваше все по-силно от физическите несгоди, от хиляди сменящи се настроения, въображения, мисли, които невинаги можеше да превъзмогне. Започна да мрази прерията, която беше бедна на живот, цветове, предмети, които облекчават от бремето на това безкрайно пространство. Нищо повече от една сива плоскост и забулен в пурпур хоризонт. Никакво шосе, река, лагер, планина — само далечната Ляно Естакадо, така недостижима.