Но докато Мили беше подложена на телесни и душевни мъки, конете крачеха напред. Те си знаеха работата и отхвърляха часове и километри зад себе си; водеха Мили от река до река, от място към място, ден след ден през безкрайната прерия.
Една сутрин Мили вече просто не беше в състояние да се надигне. С усилие тя можа да стигне до капрата и да поеме поводите на конете, за да ги насочи към онази измамна земя, която се мяркаше на хоризонта. Тя не можеше повече да владее мислите си и треска обхвана мозъка й.
Отсрещните вълни из прерията сякаш се присмиваха на Мили със своята бледнееща, сива далечина, с измамливата си далечност и с трептящата си омара. Жаркото слънце се издигаше високо, палеше, скланяше на запад и залязваше. Тази вечер Мили не намери вода. Конете нямаха какво да пият. Мили смеси малкото останала от буренцето с тяхната зоб. Гладът прогонваше всички други усещания, освен болката в преумореното й тяло. Тя упорито продължаваше да се осланя на решението си от първите дни на опасното си пътуване. Хапна малко и се смъкна в колата, без да се страхува вече от нощта, но така уморена, че й се искаше да умре.
Слънцето я събуди. Верните й коне я поздравиха с радостно цвилене. И волята да продължи борбата надделя. Тя свърши механично утринната си работа, болното й тяло едва я слушаше. Прерията изпускаше пара от горещината. Тя трепереше, стряскаше се и се замайваше под стоманеното, жарко небе. Мили затвори очи и задряма с поводите в ръка; събуди се от друсането на колата и тряскането на колелата по камъните. Гръмотевици ехтяха по небето, облаци закриваха слънцето. Тя караше колата сред буря, тъмна и вихрена, със студени, шибащи дъждовни капки и раздиращи светкавици и гръмотевици, която бавно затихна. Мили беше мокра до кости и се почувства съвсем ободрена. Огненият обръч, който стягаше главата й, се разхлаби. Конете спряха до една малка вада и пиха от прясната дъждовна вода.
На следващото утро тя намери един отдавна неизползван от бизони брод. Следите бяха стари, но видът им събуди заспалите й надежди. И пътуването продължи, миля след миля, сиво и монотонно, като през някакво мъртво море. После — през зона, осеяна с трупове на бизони, и гърдите й се изпълниха с удивление, надежди и хиляди смесени чувства. Къде беше тя? Петдесет, сто мили отдалечена от Стекъд Плейн и все пак загубена. Черни и изсъхнали изглеждаха труповете, призрачни купчини от кости и кожа. В продължение на десет мили тя минаваше през този пояс на смъртта и разложението, но никаква следа от подкова или кола не успокояваше отчаяния й поглед.
Мили беше загубила всякакво чувство за време, за часове, за дни. Слънчев залез, лагеруване край вода, черна нощ с дотегнали й звезди, измамливо разсъмване, ден с безкрайни мили път и обгарящо слънце, бели коне, които вечно се движеха в тръс, нощ, тъмнина, отново дневна светлина и ужасни мъки поради изтощението.
— Какво е това? — извика Мили и широко отвори очи.
Тя лежеше по гръб в колата — беше паднала в безсъзнание от капрата. Спомни си, че беше ранно утро. А сега слънцето беше високо в небето. Колата трополеше и се люлееше в странния припев: трик-трак, трик-трак, трик-трак. Копитата на конете чукаха по твърдото отъпкано шосе. Сънуваше ли? Тя затвори очи, за да се чуе по-добре. Трик-трак. Да не би да е измамна представа на уморените от природните звуци уши.
„Шосето, шосето“ — промълви гласно Мили. С мъка се надигна. Както преди, сива и безкрайна прерия, но разделена чак до хоризонта от бяло, твърдо шосе! Конете вече не се нуждаеха от управляване, от подпомагане, от подкана. Те знаеха, че са на път за дома. В непрекъснат бавен тръс те вървяха, изминавайки миля след миля. Единият куцаше, а другият имаше една увиснала подкова, но това бяха дреболии!
По шосето за форт Елиът! Ляно Естакадо се показваше в далечината с целия си примамлив пурпур; сив и тайнствен се извисяваше планинският масив със сенчести проломи, скали и каньони.
Мили се насили да хапне и пийне, макар че едва поглъщаше сушеното месо и сухият хляб. Тя трябваше да се подкрепи, виждайки наградата на надеждите си. Много ловци на бизони пътуваха по този път.
Отново слънчев залез, червен и златист, с пурпурни облаци над широката прерия. Полегати сенки пълзяха по далечните падини, зелената вълнообразна повърхност трептеше в отслабващата жар. А една река с много завои се губеше като бяла лента в далечината.