Макар че Том се чувстваше много изнемощял от загубване на кръв, той можа малко да хапне и след това напрежение заспа.
Дневната светлина го върна в пълно съзнание, а един поглед върху накуцващите и превързани другари му даде представа колко струваше победата им над Черния кон. Всеки имаше най-малко по една рана. Най-тежко ранен беше Бърн Хаднъл. Том забеляза, че липсваха някои познати лица, о не посмя да запита за тях. Трябваше да се подложи на болезненото лекуване на раните, след което беше доволен, че може спокойно да легне със затворени очи.
Рано сутринта той яхна коня си и тръгна с бавно движещата се група към постоянния им лагер. Той искрено се надяваше, че никога вече няма да се подложи на такова изпитание. Сенчестият, прохладен лагер с течащата си вода беше успокоително убежище.
Сега Том научи, че седем души от Пийлчаковата дружина са загинали в боя, пръв от които — Ари Текс. Гробът на този храбър момък бележеше мястото, където за вечни времена беше пречупен войнственият дух на команчите.
Пийлчак посети ранените. По лицето му беше изчезнала всякаква твърдост.
— Момчета — каза той, — не вярвах, че някой от нас ще излезе жив от тази борба. Когато тези ревящи дяволи ни атакуваха, помислих, че играта е загубена. Добре се държахме, но имахме и късмет. Гордейте се, момчета, гордейте се като мен. Историята ще разказва как ловецът на бизони помогна за заселването на Тексас.
XVII част
През 1876 година бяха препратени повече от две хиляди бизонови кожи по пътя от Санта Фе на изток и други сто хиляди бяха откарани от форт Уорт в Тексас към север.
Към този голям брой кожи, които стигнаха до пазарите на изток и чужбина, трябва да се прибави още едно двойно по-голямо количество, което се похаби по ловните полета. Старите ловци знаеха причината за този печален факт. Неопитните ловци не знаеха как да намазват кожите с отрови, за да не се съсипват бързо от буболечките. Освен това всички бизони не се убиваха и одираха на място, а много от тях биваха само ранени и умираха, скрити в клисури и храсталаци. Най-после, голям брой бизони бяха изтласкани към тресавищата и пясъчните полета край множеството реки, където измираха.
Годината 1877 донесе последното нападение на команчите и кайените. Че беше последното — трябваше да се благодари на самоотвержения поход от страна на ловците на бизони, които се обединиха и преследваха индианците през целия Стекъд Плейн. Иначе казано, този поход беше само част от големия план за изтребване на бизоните в Америка, а това изтребване сломи за вечни времена силата на умелите в ездата индианци.
През зимата и пролетта на същата година броят на ловните групи се удвои, утрои и учетвори. И от Пийс Ривър, чак до Бразъс, по тази грамадна лента от тексаски прерии, при всяка река или извор, навсякъде където бизоните отиваха на водопой, се криеше по някой ловец с пушка. Нещастните животни, които не бяха убити, трябваше да бягат, докато ужасната жажда ги доведе до бяс. Тогава, надушили водата, те отново търсеха място за водопой, впускаха се в панически бяг, тласкани от безумния си нагон за задоволяване на непоносимата жажда, блъскаха се едни в други на големи вълни, мачкайки всичко, което попадне по пътя им.
Том Доун се би в продължение на година и половина срещу индиански нападения и три похода с команчи, канени и апахи в Ляно Естакадо.
През пролетта на 1877 г., когато разузнавачите донесоха, че съпротивата на племената, които извършваха набезите за ограбване в Запада, беше сломена, Том Доун се сбогува с Бърн Хаднъл, приятелите и другарите си. Дъв Стронгхърл беше заминал преди месеци в поста на Спрейг, за да живее там с жена си, а Бърн искаше да види отново хората си, тъй като походът беше привършен.
— Сега аз съм квит с команчите — каза той яростно. Това беше единственото намекване за убийството на баща му.
— Е, Бърн, преживяхме страшни изпитания — каза Том разчувстван и печален. — Команчите! Ах, отнемахме им храната и не би трябвало да ги укоряваме. Обаче всичко това трябваше да стане. Доволен съм, че помогнах да се изгради един спокоен Тексас.
— Сега какво ще правите, Том? Том обори глава.
— Ще ми бъде много мъчно, ако отида в поста на Спрейг точно сега. Вижте, Бърн, не мога да забравя Мили. А тя, разбира се, отдавна е мъртва, понякога я виждам в сънищата си, като че ли е жива. Ако бих могъл само да науча какво е станало с нея… Все едно. Ще отида с Пийлчак на юг, към Бразъс. На юг, към последния голям лов.