XVIII част
В средата на юли Том Доун и Пийлчак се намираха по долното течение на Бразъс, насред касапницата на открито. Хиляди ловци на бизони тласкаха ден след ден последното голямо стадо към изтребване.
Ако горещините през средата на лятото при Пийс Ривър бяха непоносими, тук те бяха нещо още по-страшно.
Откритата прерия беше гореща, прашна и пуста. Бизоните се движеха винаги срещу вятъра, те пасяха, пиеха вода и се придвижваха с обърнати към бриза ноздри. Ако през нощта вятърът се обръщаше, сутринта се виждаше, че бизоните са изменили посоката и напредват срещу него. Те се осланяха повече на обонянието си, отколкото на очите и ушите си, а в откритите полета всеки вятър носи сигурното предупреждение за неприятеля. Ако броят на ловците за кожи не бе толкова голям, може би бизоните щяха да избегнат това бързо изтребление.
Том Доун прекара два месеца в нестихваща мъка — той и Пийлчак бяха убили три хиляди сто и двадесет бизона и само малък процент от техните кожи беше загубен. Целта им беше, ако силите им позволят, да прекарат тук лятото и есента. Те не се грижеха за пренасянето на кожите, защото ги продаваха на купчини в самото ловно място.
Дните станаха кошмарни. Тъй като прогонваха бизоните към брега на реката, за да ги избиват при водопой, касапницата продължи със седмици в едно сравнително малко пространство. Стигна се дотам, че Том не можеше да поязди петдесет метра, без да види купчина кости, разложен труп или прясно одрано животно, разкъсано през нощта от следващите стадата многобройни глутници койоти. В някои дни на километри дълги пространства непрекъснато се нижеха червени, одрани тела, смесени с черни, засъхнали трупове. Лешояди хвърчаха на гъсти ята като пчели, а миризмата беше непоносима. Прерията се превърна в ужасна призрачна касапница, ловците в лагерите не можеха да се отърват от мухи, буболечки, кърлежи и москито.
Том Доун отдавна вече чувстваше, че го завладява настроение, което веднъж вече беше потушил в себе си, едно отвращение, мъчително чувство, че ако скоро не изостави този кървав занаят, ще пропадне като човек. Ако само имаше някакъв повод да захвърли ловната пушка? Мили Файър! Все още често го преследваше очарованието на тъмните й очи. Ако тя не беше мъртва, той отдавна би изоставил кървавата си работа. Раната в сърцето му не заздравя. Любовта към Мили остана и само тя го предпазваше от разрушителното въздействие на суровия живот.
Една сутрин, когато излезе из покритата с прах и зловония прерия, намери едно малко, червено бизонче, стоящо до майка си, която той беше убил и одрал преди един ден. Това не беше нещо ново за Том. И все пак този случай имаше друг смисъл. Телета, които изоставаха назад след изтреблението, в повечето случаи се объркваха и скитаха безцелно из прерията. Това малко животно обаче беше познало майка си и не искаше да се отдели от нея.
— Хайде, бягай назад при стадото! — извика Том, доста разстроен въпреки добитите си вече навици.
Бизончето не го погледна. То душеше одраната си майка, очевидно беше гладно. После се отказа от опитите си да събуди неподвижното червено тяло, главата му се отпусна и то остана тъжно, замислено — малко същество за оплакване. Том не беше в състояние да го пропъди и след като натовари кожата в колата, той беше принуден да го застреля.
Тази случка силно подейства на Том и отбеляза обрат в решенията му. Едва сега той можа да си даде пълна сметка за занятието си, той не намираше вече покой. Хиляди великолепни животни ставаха жертва на жаждата за пари. Майките на хиляди малки теленца биваха убити. Току-що родени теленца, едва засукали майчино мляко, попадаха под ударите на бруталната съдба: да скитат в прерията, да умират от глад, жажда или да бъдат разкъсвани от вълци. И това малко животно със своята печална привързаност показа на Том участта на своя род.
Настъпи август. Голямото стадо се събра. Дойде времето за съешаване и биците, както и бизонките, покорни на онзи чуден нагон, който ги беше създал, неспокойни и непредпазливи, вече не обръщаха внимание на предупрежденията на вятъра.
В началото на сезона за съешаване на разстояние една миля от стадото се чуваше особеното руу-руу-руу-уу. Това беше мученето на някой бик. И всеки ден това мучене се разнасяше все по-далече из прерията и заглушаваше гърмежите на пушките.
Том Доун и Пийлчак докараха конете си върху гребена на една леко издигната могила, като се вгледаха в бизоновото пасбище.
За тяхно учудване безкрайната черна верига от бизони беше изчезнала. Те бяха тръгнали през нощта на север. В ранната утрин ловците бяха напуснали лагера, за да започнат дневната си работа. Не се чуваше никакъв изстрел. Изглежда, че Том и разузнавачът бяха господари на прерията.