— За Бога, престани — смъмри я Луис, въпреки че и на него му идваше да ревне. — Нали ще отсъства само до обяд.
— Лесно ти е да говориш — с упрек отвърна Рейчъл и зарида още по-силно. Луис я притисна до себе си, а Гейдж небрежно прегърна родителите през врата. Обикновено, щом Рейчъл се разплачеше, той бързаше да я последва, но този път беше изключение. Луис си помисли: „Сега сме изцяло на негово разположение и малкият хитрец отлично го съзнава.“
Двамата изпиха няколко литра кафе, докато тревожно очакваха завръщането на Ели. Накрая Луис не издържа, отиде в стаята, където щеше да бъде кабинетът му и се заразхожда из нея, като безцелно преместваше натрупаните вещи. Рейчъл се зае с обяда непривично рано.
В десет и четвърт телефонът иззвъня. Тя се втурна към него, без да дочака повторното му иззвъняване и задъхано изрече „ало?“ Луис застана на вратата между кабинета и кухнята. Сигурен бе, че се обажда учителката на Ели, за да им съобщи, че дъщеря им не може да се справи с уроците; че големият стомах на образователната система я намира трудно смилаема и е готова да я повърне. Всъщност се обаждаше Норма Крендъл — предлагаше им дузина мамули от последната царевица, току-що обрана от Джъд. Луис взе пазарската чанта и отиде при стареца, като го смъмри, че не го е повикал да му помогне.
— Не се кахъри, и без това тазгодишната реколта е ужасно скапана — отвърна Джъд.
— Що за език! — сгълча го Норма, която се появи на верандата със старомоден поднос и им подаде чаши с изстуден чай.
— Съжалявам, скъпа.
— Ами, съжаляваш! — възкликна Норма, намигна на Луис и се отпусна на стола — лицето й се изкриви от болка.
— Видях как Ели замина с автобуса — отбеляза старецът и запали цигара.
— Не се безпокой, Луис — намеси се Норма. — Децата почти винаги свикват с новата обстановка.
„Почти винаги“ — мрачно си помисли Луис.
Оказа се, че лошите му предчувствия са били напразни. На обяд Ели се прибра в отлично настроение. Синята й рокля, ушита специално за първия училищен ден, грациозно се развяваше около покритите й със заздравяващи рани крака (върху едното й коляно като по чудо се бе появила нова драскотина). В ръката си размахваше рисунка, на която бяха изобразени две деца, които повече наподобяваха подемни кранове; обувката й бе развързана, едната й панделка липсваше. Щом видя родителите си, тя ентусиазирано извика?
— Пяхме „Стария Макдоналд“. Мамо! Татко! Пяхме „Стария Макдоналд“!. Също както в училището в Чикаго.
Рейчъл хвърли поглед към Луис, който, настанил Гейдж на скута си, седеше на пейката под големия прозорец. Малкият бе почти заспал. Рейчъл побърза да извърне очи, но съпругът й забеляза тъгата в погледа й и за миг изпита ужасна паника. „Значи наистина ще остареем — помисли си той. — Ето я самата истина — по нищо не се отличаваме от останалите хора. Ели тръгна по пътя си… ние също…“
Дъщеря му изтича при него, като едновременно се опитваше да му покаже картината, новата си рана и да разкаже за „Стария Макдоналд“ и за мисис Бериман. Чърч се мотаеше между краката й, като силно мъркаше и Ели като по чудо не се препъна в него.
— Шт-т-т — прошепна Луис и я целуна. Гейдж бе заспал, без да обръща внимание на суматохата около себе си. — Чакай да оставя бебето в леглото и ще те изслушам най-внимателно.
Сетне понесе Гейдж нагоре по стълбата, осветена от лъчите на топлото септемврийско слънце. Когато се озова на площадката, внезапно изпита толкова мрачно и страшно предчувствие, че се закова на мястото си и изненадано се огледа, като се питаше какво му става. Стисна по-здраво детето и едва не го задуши в прегръдките си — Гейдж неспокойно се размърда в съня си. Луис усети, че кожата по ръцете и по гърба му настръхва.
„Какво става“ — питаше се той, чувстваше се объркан и изплашен. Сърцето му биеше лудо, усети хлад в горната част на главата си, сякаш внезапно скалпът му бе станал прекалено малък и не можеше да покрие черепа му; почувства прилив на адреналин. Знаеше, че при силен стрес очите на хората действително изскачат от орбитите: не само се отварят по-широко, а буквално изхвръкват при повишаване на кръвното налягане и на хидростатичното налягане на течността в черепа. „По дяволите, какво е това? Нима ми се привиждат призраци? Имам чувството, че докато минавах по коридора нещо ме докосна, стори ми се, че дори го видях.“