— Абсолютно си прав — съгласи се младият лекар, сетне двамата замълчаха, без да се чувстват неловко, сякаш се познаваха отдавна. Никога досега Луис не бе изпитал подобно усещане и смяташе, че то съществува само в романите. Внезапно се засрами от подозрението си, че старецът го е поканил на гости само за да получи безплатна медицинска консултация за съпругата си.
По пътя профуча камион, задните му светлини примигнаха като падащи звезди.
— Гаден път, така си е — замислено и някак си разсеяно повтори Крендъл, сетне се обърна към Луис. Върху сбръчканите му устни играеше странна усмивка. Тикна една цигара „Честърфийлд“ в ъгълчето на устата си, без да престава да се усмихва, драсна клечка кибрит върху нокътя на палеца си и попита:
— Спомняш ли си пътечката, за която разпитваше дъщеричката ти?
За миг Луис го изгледа недоумяващо; преди да заспи като труп, Ели го бе разпитвала за хиляди неща. Сетне пред очите му внезапно изникна добре утъпканата пътека, която преминаваше през горичката и се спускаше отвъд хълма.
— А, да — каза той. — Струва ми се, че й обеща някой ден да й разкажеш за нея.
— Така е и ще го сторя — отвърна Крендъл. — Пътеката лъкатуши из гората в продължение на близо три километра. Децата, които живеят около шосе 15 и „Литъл Драйв“ я поддържат, защото често минават по нея. В градчето непрекъснато идват нови малчугани, други си заминават… Когато бях малък, хората не се преселваха непрекъснато, както сега. Човек избираше определено място и се установяваше завинаги. Но изглежда, че хлапетата предават тайната на новодошлите — всяка пролет банда малчугани окосяват пътеката и я поддържат през цялото лято, защото знаят какво има на хълма — всъщност съм убеден, че доста от тях нямат представа за съществуването й — но се обзалагам, че всички новодошли деца моментално научават за нея.
— Всъщност накъде води тя?
— Към гробището за домашни любимци — спокойно произнесе Крендъл.
— Гробище за домашни любимци? — учудено повтори Луис.
— Звучи доста странно, но обяснението е много просто — промълви старецът, дръпна от цигарата си и продължи да се люлее на стола си. — За всичко е виновен проклетият път. Убил е сума домашни животни, предимно кучета и котки. Един от големите камиони на „Оринко“ дори прегази любимия миещ мечок на семейство Райдър. Това се случи през… Господи, навярно е било през седемдесет и трета, може би дори по-рано. Във всеки случай преди да излезе законът, забраняващ отглеждането по домовете на миещи мечки и на опитомени скункси.
— А защо е било необходимо налагането му?
— Заради бяса — обясни Крендъл. — Сега в щата има много случаи. Преди няколко години някакъв голям стар санбернар побесня и уби четирима души — ужасна трагедия. Оказа се, че кучето не било ваксинирано. Ако тъпите му собственици се бяха погрижили да го инжектират, непоправимото нямаше да се случи. Но миещите мечки и скунксите могат да бъдат ваксинирани два пъти годишно и пак да побеснеят. Само че мечокът на момчетата Райдър бе „добряк“, както се изразяват кореняците. С клатушкане се приближаваше към хората — леле, колко беше дебел — и като куче ближеше лицата им. Мистър Райдър дори плати на ветеринар да го кастрира и да извади ноктите му — сигурно цяло състояние!
Райдър бе служител на IBМ в Бангор. Пресели се със семейството си в Колорадо преди пет… или може би шест години. Просто не мога да повярвам, че двамата му сина са толкова пораснали, че вече могат да шофират. Питам се дали са тъгували за своя мечок. Сигурно, защото Мати Райдър плачеше непрекъснато; майка му беше много разтревожена и искаше да го заведе на лекар. Предполагам, че мъката им е попреминала, но съм сигурен, че никога няма да забравят мечока. Детето никога не забравя любимото си животно, когато някой камион го прегази на пътя.
Внезапно Луис си припомни как Ели спеше заедно с Чърч, който се бе настанил в краката й и дрезгаво мъркаше.
— Дъщеря ми има котарак — каза той. — Казва се Уинстън Чърчил, но му викаме галено Чърч.
— Подскачат ли докато ходи?
— Моля? — стреснато попита Луис, който нямаше представа какво говори старецът.
— Топките му още ли са на мястото си или сте го скопили?
— Не — отвърна Луис. — Не е кастриран. Всъщност още в Чикаго бе имал неприятности с жена си по този въпрос. Рейчъл настояваше да кастрират Чърч и дори бе уговорила час при ветеринаря, но Луис се възпротиви, въпреки че и до ден днешен не знаеше защо. В никакъв случай не можеше да обясни постъпката си с простичката, но идиотска мисъл, че отъждествяваше собствената си мъжественост с тази на големия котарак на дъщеря си. Нито пък с това че изпитваше негодувание при мисълта, че трябва да кастрира Чърч само за да спести на дебелата си съседка труда да затваря по-добре кофите за смет, за да не може котаракът да ги отваря и да рови из тях. Навярно подобни мисли му бяха минали през ума, но всъщност изпитваше странното предчувствие, че операцията ще унищожи едно от най-ценните качества на животното, ще угаси дръзкото пламъче, което блещукаше в зеленикавите му очи. Най-накрая бе убедил Рейчъл, че преместването им в провинцията автоматично ще разреши проблема с котарака. А ето че още първата вечер Джъд Крендъл му обясняваше, че „спокойният провинциален“ живот се състоеше в приспособяване към натовареното шосе 15 и се интересуваше дали котарака е кастриран. „Хапни си малко ирония, доктор Крийд — полезна е за здравето!“