— Как е Ева Линд? — попита Елинборг колебливо.
Ерлендур я погледна, но си замълча.
— Разбрахме за нея тук, в управлението. Как е била намерена. Ужасно е. Ако има нещо, което можем да направим за теб, аз или Сигурдур Оли, не трябва да се колебаеш да ни кажеш.
— Нищо не може да се направи — отвърна Ерлендур уморено. — Тя лежи там в стаята и никой нищо не може да направи. — Поколеба се. — Преминах през нейния свят, докато я търсех. Някои неща от него познавах, защото ми се е налагало и преди да я търся по тия места, по тези улици и къщи, но винаги се изненадвам, като видя какъв живот живее, как постъпва със самата себе си, как издевателства над себе си. Видях хората, с които се обкръжава, хората, към които се обръща за милост и съжаление и за които дори работи по начин, който не може да се опише.
Ерлендур замълча.
— Но не това е най-лошото — продължи той след малко. — Не бордеите, дребните престъпници или наркодилърите. Вярно е това, което майка ѝ казва. — Ерлендур погледна Елинборг. — Най-лошото съм аз, защото аз бях този, който извърши предателство.
Когато се прибра в жилището си, Ерлендур седна в креслото, изтощен от умора. Вече бе звънял в болницата да пита за състоянието на Ева Линд, но му казаха, че няма промяна. Щели да му се обадят веднага, ако има някакво развитие. Той поблагодари и затвори. След това остана да седи в креслото и се загледа пред себе си, дълбоко умислен. Мислеше за Ева Линд, как лежи в интензивното отделение, мислеше за бившата си жена и за омразата, която все още владееше живота ѝ, за сина си, с когото никога не приказваше, освен ако нещо лошо не почукаше на вратата.
През мислите си усети дълбоката тишина, която изпълваше неговия живот. Усети всичката самота около себе си. Усети тежестта на безцветните си дни, усети я като някаква неразкъсваема верига, която се увиваше около него, пристягаше го и го задушаваше.
Когато сънят започна да го поваля, мислите му блуждаеха към детството, там, където след тъмните зимни месеци отново идеше светлина и животът беше безметежен, лишен от страх и вина. Не се случваше често, но понякога успяваше да надзърне в спокойствието на отминалите дни, само за един миг, в който се чувстваше добре.
Ако успееше да се абстрахира от онова, което бе изгубил.
Беше дълбоко заспал, когато го стресна звънът на телефона. Звънеше вече от известно време — първо мобилният в джоба на палтото му, после домашният върху старото бюро, което бе една от малкото мебели в стаята.
— Прав беше — каза Елинборг в телефона, когато той най-сетне отговори. — О, извинявай, да не би да те събудих? — попита. — Часът е едва десет — добави тя с извинителен тон.
— Какво? Кой е бил прав? — попита Ерлендур, все още сънен.
— Имало е къща в парцела. При храстите.
— Храстите ли?
— При касиса. При храстите. Там в Гравархолт. Била е построена през четиресетте и съборена през осемдесета. Помолих хората от градоустройството да се свържат с мен веднага щом открият нещо. Цяла вечер са търсили и са го открили. Току-що ми се обадиха.
— Що за къща е било това? — попита Ерлендур уморено. — Жилищна сграда, конюшня, кучешка колиба, лятна вила, обор, сеновал, барака?
— Къща — каза Елинборг, — нещо като вила.
— Какво?
— Вила!
— От кое време?
— От преди четиресета година.
— Кой е собственикът?
— Казвал се е Бенямин. Кнудсен. Търговец.
— Казвал се е?
— Починал е. Преди много години.
8
Повечето собственици на парцели в северната част на Гравархолт бяха заети с пролетните си работи, когато Сигурдур Оли подкара колата си покрай каменистото поле с надеждата да намери проходим път. Елинборг пътуваше с него. Някои от жителите подкастряха дръвчета и храсти, други се бяха посветили на пролетното чистене, трети уплътняваха и укрепваха оградите си, а един-двама пък бяха оседлали коне и се готвеха да излязат да пояздят.
Слънцето беше в зенита си, денят бе тих и прекрасен. Сигурдур Оли и Елинборг бяха приказвали с неколцина стопани, без да научат нищо особено, и бавно се придвижваха към следващата къща в полето. Изобщо не бързаха в това хубаво време. Наслаждаваха се на възможността да излязат от града и да походят малко на слънце, да си поприказват със собствениците на вили, които пък се чудеха на това посещение от страна на полицията толкоз рано през деня. Някои бяха чули новините за намирането на скелета в каменистото поле. Други бяха в пълно неведение.
— Дали ще оцелее, или…? — попита Сигурдур Оли, когато за пореден път се качиха в колата и подкараха към следващата вила.