— Как е изчезнала тя? Годеницата му?
— Разправяха, че се хвърлила в морето — отвърна Елза. — Или поне това съм чувала за нея.
— Тя имала ли е депресия?
— Никога не се е говорело такова нещо за нея.
— И не са я намерили?
— Не, тя…
Елза млъкна по средата на изречението. Сякаш изведнъж бе разбрала какво всъщност има предвид той. Втренчи невярващи очи в него, като че ли бе огорчена, разочарована и сърдита, всичко в едно. Цялата се зачерви.
— Не ти вярвам!
— Какво? — каза Ерлендур, виждайки как тя внезапно се промени и се наежи срещу него.
— Мислиш, че това е тя. Че това са нейните кости!
— Изобщо нищо не мисля. За пръв път чувам за тази жена. Нямаме никаква идея кой е заровен там горе. Прекалено рано е да се каже каквото и да било за това кой може или не може да лежи там.
— Какъв е този интерес към нея? Какво знаеш, което аз не знам?
— Съвсем нищо — каза изненадано Ерлендур. — Не ти ли мина през ума това, когато ти казах за намирането на костите? Твоят родственик е имал къща там в местността. Годеницата му е изчезнала. Ние намираме кости. Не е трудно да се свържат нещата.
— Ти да не би да не си на себе си! Да не искаш да кажеш…
— Нищо не искам да кажа.
— …че той я е убил? Че Бенямин е убил своята годеница и я е заровил там, без да каже никому нищо през всичките тия години, докато умре, един съсипан за цял живот човек?
Елза бе станала права и ходеше из стаята.
— Ама чакай, нищо не съм казал — изпъшка Ерлендур. Помисли си, че е могъл да прояви малко повече проницателност и такт. — Абсолютно нищо — допълни.
— Мислиш ли, че това е тя? Костите, които сте намерили? Това тя ли е?
— Със сигурност не — каза Ерлендур, без да има никакви основания за това.
Просто искаше на всяка цена да успокои жената. Явно бе подходил невнимателно към нея, дал ѝ бе да разбере нещо, което нямаше основания да предполага, и сега съжаляваше за това.
— Знаеш ли нещо за вилата? — каза той, за да смени темата. — Дали някой е живял в нея преди петдесет или шейсет години? По време на войната или малко след това. Не могат да открият това в архивите.
— Господи, да не бях чувала подобно нещо! — изпъшка Елза. — Какво? Какво каза?
— Може той да е давал вилата под наем — каза Ерлендур в скоропоговорка. — Твоят родственик. По време на войната и след нея е имало тежка жилищна криза в Рейкявик. Наемите са били високи. Хрумва ми, че той може да е пуснал някого да живее там срещу нищожен наем. Дори да е продал мястото. Знаеш ли нещо за това?
— Да, мисля, че се говореше за такова нещо, че той е давал къщата под наем, но не знам на кого, ако за това питаш. Извинявай за сцената! Това беше толкова… Какви са тези кости? Цял скелет, мъж, жена, дете?
Беше се поуспокоила. Бе възвърнала самообладанието си. Седна отново и го погледна с питащи очи.
— Изглежда, че е цял скелет, но все още не сме достигнали до него — каза Ерлендур. — Твоят роднина имал ли е някакви документи за бизнеса или за имотите си? Нещо, което да не е още изхвърлено?
— Мазето долу е пълно с негови боклуци. Всевъзможни бумаги и кутии, които сърце не ми дава да изхвърля, нито пък имам сили да подреждам. Бюрото му е долу, има и няколко негови шкафа. Скоро ще имам време да ги прегледам.
Тя каза това с някакво съжаление и Ерлендур си помисли, че вероятно не е доволна от ролята си в живота — самотен обитател на огромна наследствена къща от старите времена. Огледа се и му се стори, че целият ѝ живот е сякаш по някакъв начин наследство от старите времена.
— Мислиш ли, че ние…?
— Заповядай. Можеш да разглеждаш колкото искаш — каза тя и се усмихна разсеяно.
— Мисля си… — рече Ерлендур и се изправи. — Знаеш ли защо Бенямин е давал лятната къща под наем? От пари ли е имал нужда? Не изглежда да е имал особена нужда от пари. С такава къща тук. С търговски бизнес. Казваш, че накрая всичко е изгубил, но през войната трябва да е спечелил достатъчно, за да се издържа, при това доста добре.
— Не, не мисля, че е имал нужда от пари.
— Защо тогава?
— Мисля, че някой го е помолил за това. Когато през войната хората са започнали да прииждат от цялата страна към Рейкявик. Като че ли е проявил съчувствие към някого.
— Значи, изобщо не е задължително да е вземал наем за мястото?
— Нищо не знам за това. Не мога да повярвам, че ти мислиш, че Бенямин е…
Тя спря в средата на изречението, все едно че не се осмеляваше да изкаже гласно онова, което си мислеше.