— Аз нищо не мисля — каза Ерлендур и се опита да се усмихне. — Твърде рано е да се мисли нещо.
— Не го вярвам.
— Кажи ми друго!
— Да.
— Тя има ли живи роднини?
— Кой?
— Годеницата на Бенямин. Има ли някой, с когото човек може да говори?
— За какво? Какво искаш да постигнеш с такъв разговор? Той никога не би могъл да ѝ стори нещо лошо.
— Разбирам. Но тъй или иначе, имаме кости, а тези кости са били на някого и няма да изчезнат. Трябва да проуча всички възможности.
— Тя имаше сестра, която е все още жива, доколкото знам. Казва се Баура.
— Кога е изчезнало онова момиче?
— Било е през четиресета година — каза Елза. — Казваха ми, че се случило през един прекрасен пролетен ден.
9
Роберт Сигурдсон все още беше жив, но това бе „живот назаем“, помисли си Сигурдур Оли. Седеше срещу стария човек в стаята му заедно с Елинборг и си мислеше, докато се взираше в безцветното лице на Роберт, че не иска да доживява до деветдесет. Ужаси се. Старецът беше без зъби, устните му бяха безкръвни, бузите му изпити и хлътнали. Косите му, изгубили цвят, стърчаха във всички посоки върху мъртвешки бледата му глава. Беше свързан с кислородна бутилка, която стоеше на подвижна поставка до него. Всеки път когато искаше да каже нещо, човекът сваляше с трепереща ръка кислородната маска и изричаше две или три думи, преди отново да си я сложи на устата.
Роберт отдавна беше продал мястото си, след което то било препродадено два пъти, докато накрая къщата била съборена и на мястото ѝ изградили нова. Сигурдур Оли и Елинборг бяха разбудили собствениците на новата вила и чуха същата история, макар и малко неясна и несвързана.
Докато слизаха от хълма към града, се обадиха в управлението с молба да издирят стареца. Установи се, че той лежи в Националната болница във Фосвогур и че току-що е навършил деветдесет.
Елинборг, която говори от името и на двамата с персонала от болницата, разясни и на Роберт докъде са стигнали нещата, докато той седеше почти парализиран в инвалиден стол и на големи глътки вдишваше кислород от бутилката. Заклет пушач. Изглеждаше, че е с всичкия си, въпреки окаяното си физическо състояние, и кимаше с глава в знак на това, че разбира всяка дума и се ориентира в задачата на полицаите. Медицинската сестра, която ги заведе при стареца и сега стоеше зад инвалидния стол, им даде знак, че не трябва дълго да се застояват при него и да го уморяват. Възрастният човек свали кислородната си маска с трепереща ръка.
— Спомням си… — каза той с нисък хриплив глас, отново си сложи маската и вдиша кислород, после я свали от устата си —…къщата, но…
Маската пак се лепна на устата му.
Сигурдур Оли погледна Елинборг, след това часовника на ръката си, като въобще не направи опит да прикрие нетърпението си.
— Не искаш ли… — започна тя, но кислородната маска отново беше свалена.
— …не помня нищо, освен… — вметна Роберт, измъчен от усилието да диша.
Маската отново се качи на лицето му.
— Не искаш ли да отидеш до столовата да си вземеш нещо за ядене? — каза Елинборг на Сигурдур Оли, който погледна още веднъж часовника си, стария човек и накрая Елинборг.
Изпъшка, стана и излезе от стаята.
Маската се смъкна надолу.
— …едно семейство, което живееше там.
Маската се качи нагоре. Елинборг почака малко, за да види дали старецът ще продължи, но Роберт мълчеше. Тя се зачуди как да формулира въпросите си, та той да ѝ отговаря само с „да“ или „не“ и да кима с глава, за да не му се налага да говори. Обясни му, че иска да опита този начин на разговор, и той кимна. „Съвсем си е наред с главата“, помисли си тя.
— Имал си къща там по време на войната?
Роберт кимна.
— Това семейство по същото време ли е живяло в къщата?
Роберт кимна.
— Спомняш ли си имената на онези, които са живели в къщата по това време?
Роберт поклати отрицателно глава.
— Голямо семейство ли са били?
Роберт поклати глава.
— Семейство с две, три деца или повече?
Роберт вдигна три мъртвешки бели пръста.
— Семейство с три деца. Срещахте ли се с тези хора? Общували ли сте, познавал ли си ги?
Елинборг забрави правилото за „да“ и „не“ и Роберт свали маската.
— Не ги познавах.
Маската отново закри лицето му. Медицинската сестра взе да става неспокойна зад инвалидния стол и се вторачи в Елинборг, сякаш за да ѝ даде да разбере, че трябва начаса да прекрати всичко това и че самата тя е напълно готова да се намеси. Роберт свали маската.