— …умря.
— Кой? Кой умря?
Елинборг се приведе към него и го зачака да си свали маската. Което той направи с трепереща ръка.
— Нещастното…
Елинборг виждаше колко му е трудно да говори, но се насили да го накара да продължи. Втренчи се в него и го зачака да проговори.
Маската се свлече надолу.
— …хранениче.
Роберт изпусна маската от ръката си, очите му се затвориха и главата му падна върху гърдите.
— Толкоз! — грубо каза медицинската сестра. — Ето че му видя сметката!
Тя грабна кислородната маска и с ненужна рязкост я постави на лицето на Роберт, който седеше с отпусната глава. Старите му очи бяха затворени, сякаш бе заспал. „А може би е умрял“, помисли си Елинборг. Изправи се и последва сестрата, която буташе стола на Роберт към леглото му. Сестрата вдигна стареца от стола като наръч сено и го положи в леглото.
— Да не искаш да умориш бедничкия старец с тия глупости? — каза сестрата, яко женище около петдесетте, с кок на главата.
Носеше бял халат, бял панталон и бяло сабо. Гледаше свирепо Елинборг.
— Изобщо не трябваше да позволявам това! — промърмори сама на себе си укорително. — Едва ли ще преживее деня! — каза тя високо, адресирайки думите си към Елинборг, без изобщо да прикрива обвинителния си тон.
— Извинявай! — рече Елинборг, без да ѝ е ясно защо точно се извинява. — Мислим, че той може да ни помогне по случая със старите кости. Надявам се, че не му е много зле!
Роберт внезапно отвори очи. Огледа се, сякаш искаше да се ориентира къде се намира, и свали кислородната маска от устата си въпреки протестите на медицинската сестра.
— Идваше често — каза той задъхано, — …после. Зелена… жена… при храстите…
— При храстите ли? — попита Елинборг. Замисли се за момент. — Да нямаш предвид касиса?
Сестрата беше сложила отново маската на устата на Роберт, но на Елинборг ѝ се стори, че той кимна.
— Кой ходеше там? Ти ли? Спомняш ли си касисовите храсти? Ходил ли си там? Ти ли си ходил при храстите?
Роберт поклати бавно глава.
— Излез и го остави на мира! — заповяда женището на Елинборг, която се бе надвесила над Роберт, макар и не толкова много, че да разсърди още повече сестрата.
— Можеш ли да ми разкажеш за това? — попита Елинборг. — Познаваш ли този, дето е идвал? Кой е ходил при касисовите храсти?
Роберт отново беше затворил очи.
— После? — продължи Елинборг. — Какво искаш да кажеш с това „после“?
Роберт отвори очи и вдигна старите си мършави ръце в знак, че иска да получи лист хартия и молив. Медицинската сестра тръсна глава и му каза да си почива, всичко това му било повече от достатъчно. Той сграбчи ръката ѝ и я погледна умоляващо.
— И дума да не става! — отсече сестрата. Обърна се към Елинборг. — А ти, айде, ако обичаш, да си ходиш!
— Не трябва ли да го оставим той сам да реши? Ами ако умре през нощта…
— Да го оставим? Ние? Кои ние? Да не би ти да си работила тук трийсет години, да си се грижила за болните? — разфуча се сестрата. — Я се разкарай, преди да съм извикала някого да те изхвърли!
Елинборг сведе поглед към Роберт, който пак беше затворил очи и изглеждаше заспал. Погледна сестрата и тръгна към вратата с голяма неохота. Медицинската сестра я последва и затвори вратата в мига когато Елинборг се озова в коридора, обмисляйки възможността да извика Сигурдур Оли и двамата да поспорят с женището, да ѝ обяснят колко важно е Роберт да им каже онова, което има да им казва. Отказа се от идеята. Сигурдур Оли несъмнено би разярил жената още повече.
Елинборг тръгна по коридора и видя в столовата Сигурдур Оли да си подслажда живота с един банан с по-скоро намусено изражение на лицето. Понечи да влезе при него, но се отказа. Огледа се и забеляза в края на коридора малка ниша, може би ъгъл за телевизор, пред която стърчеше голямо дърво, засадено в огромна саксия и стигащо до тавана. Промъкна се в нишата зад дървото и зачака, наблюдавайки вратата на стаята на Роберт, подобно на лъвица, скрита във висока тръстика.
Не се наложи да чака дълго сестрата да излезе от стаята на Роберт и да се понесе по коридора, после през столовата към другото крило на сградата. Сигурдур Оли си дъвчеше банана и не обърна никакво внимание на жената, нито пък тя на него.
Елинборг тихо се измъкна от скривалището си зад дървото и се насочи към стаята на Роберт. Той спеше в леглото си с маската на устата точно както го бе оставила, когато я бяха изгонили от помещението. Завесите на прозореца бяха спуснати, но бледа светлина от малка лампа до леглото разпръскваше мрака. Елинборг се приближи до стареца, за миг се поколеба и се огледа, преди да събере достатъчно кураж, за да го побутне.