Роберт не помръдна. Тя опита отново, но старецът лежеше като умрял. Елинборг си помисли, че може и да е изпаднал в дълбок сън, не непременно в кома, и загриза ноктите на ръцете си, докато обмисляше дали да го разтърси по-силно, или просто да изчезне от тук и да забрави всичко това. Той не ѝ бе казал много. Единствено че някой се беше размотавал около храстите в каменистото поле. Зелена жена.
Готвеше се да си тръгне, когато Роберт отвори внезапно очи и се втренчи в нея. Елинборг не бе сигурна, че я е разпознал, но той кимна с глава и тя видя, че се усмихва под кислородната маска. Направи отново жест, че иска да получи лист хартия и молив. Тя потърси по джобовете на палтото си за тефтерче и химикалка. Сложи му ги в ръцете и той започна да изписва с трепереща ръка големи печатни букви. Отне му доста дълго време. Елинборг постоянно се ослушваше и със страх поглеждаше към вратата, очаквайки медицинската сестра да се появи и да я засипе с проклятия. Искаше ѝ се да каже на Роберт да побърза, но не посмя да притиска повече човека, на когото може би му оставаше още съвсем малко живот.
Накрая безкръвните ръце на стареца се отпуснаха на одеялото, тефтерчето и химикалката изпаднаха от пръстите му, очите на възрастния човек се притвориха. Елинборг взе тефтерчето и тъкмо да прочете написаното, когато апаратът, който измерваше сърдечния ритъм на болния, започна да пиука. Звукът проряза тишината на стаята и Елинборг така се стресна, че подскочи на място. За миг погледна надолу към Роберт, напълно объркана, несигурна какво да предприеме, после хукна навън от стаята, в коридора, към столовата, където Сигурдур Оли седеше и приключваше с банана си. Някъде проехтя звънец.
— Научи ли нещо от стареца? — попита Сигурдур Оли, когато Елинборг седна до него, останала без дъх. — Какво? Нещо не е наред ли? — добави той, като видя, че е запъхтяна.
— Напротив, всичко е наред — каза Елинборг.
Група лекари, медицински сестри и санитари влетяха в столовата и от там побягнаха в коридора към стаята на Роберт. Скоро се появи човек в бял халат, който буташе пред себе си някакъв уред. Елинборг предположи, че е дефибрилатор. Човекът също отиде към коридора. Сигурдур Оли наблюдаваше как тълпата от хора изчезва зад ъгъла.
— По дяволите, каква беля си сторила? — каза той и се обърна към Елинборг.
— Аз? — изпъшка Елинборг. — Абсолютно никаква. Какво искаш да кажеш?
— Защо си толкова изпотена? — попита Сигурдур Оли.
— Не съм изпотена.
— Какво стана? Защо всички търчат нагоре-надолу? И ти едва си поемаш дъх.
— Нямам никаква представа.
— Успя ли да научиш нещо от него?
— Ох, опитай се да проявиш малко уважение към тия хора — отвърна Елинборг и неспокойно се огледа.
— Какво разбра от него?
— Още не знам — каза Елинборг. — Хайде да тръгваме!
Станаха, излязоха от столовата, после от болницата, седнаха в колата и Сигурдур Оли веднага я подкара.
— Та значи, какво каза той? — попита Сигурдур Оли нетърпеливо.
— Написа ми го в тефтерчето — отвърна Елинборг и изпъшка. — Горкият човек!
— В тефтерчето?
Тя извади книжлето от джоба си, разлисти го, докато открие мястото, където Роберт беше писал. Там стоеше една-единствена дума, разкривена от ръката на умиращия човек, почти неразбираема. Трябваше ѝ известно време, за да разбере написаното, да бъде сигурна, че го е разчела, макар и да не разбра значението му. Дълго гледа последната дума на Роберт в този живот:
НЕДЪГАВА
Тази вечер имаше картофи. Сториха му се недобре сварени. Или поне тя си помисли това. Можеше да бъдат и преварени, разварени, сурови, необелени или лошо обелени, ненарязани на половинки, със или без сос, печени, недопечени, на пюре, твърде гъсто или прекалено рядко, можеше да са много сладки или недостатъчно сладки…
Никога не можеше да отгатне какво няма да му хареса.
Това бе и най-силното му оръжие. Побоищата идваха винаги без предупреждение, когато тя най-малко очакваше, когато всичко изглеждаше наред, а не когато усещаше или виждаше по изражението му, че нещо може да се случи. Беше гениален в това, да я държи в напрежение, така че никога да не се чувства в безопасност. Тя стоеше като на тръни в негово присъствие, готова да направи всичко, което му се приискаше. Да сготви яденето в точното време. Дрехите му да са приготвени сутрин. Да накара момчетата да мируват. Да държи Микелина далеч от него. Да му угажда по всякакъв начин дори когато знае, че ще е напразно.
Отдавна бе престанала да се надява, че нещата ще се оправят. Неговият дом бе нейният затвор.