Щом приключи с вечерята, той взе чинията си и мълчаливо, както обикновено, я сложи в мивката. После се обърна, сякаш имаше намерение да излезе от кухнята, но застана зад жена си, която все още не бе станала от стола. Тя не посмя да вдигне глава. Гледаше момчетата си, които седяха на масата и вечеряха. Всеки мускул по тялото ѝ се напрегна. Може би той щеше да излезе, без да я докосне. Момчетата я погледнаха и бавно оставиха вилиците си на масата.
В кухнята се възцари мъртвешка тишина.
Внезапно той хвана главата ѝ и я удари в чинията пред нея, така че паницата се разтроши на парчета. После я сграбчи за косата и я дръпна назад, столът под нея изпращя и тя се просна на пода. Той събори посудата от масата и изрита стола в стената. Тя усети, че ѝ се завива свят. Все едно че цялата кухня бе започнала да се върти около нея. Понечи да се изправи на крака, макар и да знаеше от опит, че е по-добре да лежи, без да мърда, но някакъв дявол се събуди у нея, който искаше да го предизвика.
— Стой мирна долу, краво такава! — извика ѝ той, а когато тя се изправи на колене, се надвеси над нея и изкрещя: — Искаш да станеш ли?
Сграбчи я за косата, удари лицето ѝ в стената и я зарита в бедрата, докато мускулите ѝ отказаха да я държат. Тя изстена и се свлече отново на пода. От носа ѝ шурна кръв, ушите ѝ зажужаха. Едва чуваше виковете му.
— А сега се опитай да станеш, мръсна путко! — изкрещя той.
Този път тя остана да лежи на пода, прикри с ръце главата си и зачака шутовете да продължат да се стоварват върху ѝ. Той вдигна крак и с всички сили го заби в едната ѝ страна. Прималя ѝ от болка. Той се наведе, повдигна лицето ѝ и се изхрачи в него, преди да го удари отново в пода.
— Гадна мърлява путка! — просъска той. Обърна се и огледа кухнята. след побоя наоколо цареше див безпорядък. — Виждаш ли как се грижиш за чистотата и реда, проклетнице? — извика той. — Веднага да почистиш или ще те убия!
Бавно отстъпи от нея, опита се да я заплюе отново, но устата му беше пресъхнала.
— Проклета нещастница! — каза. — За нищо не ставаш! Не можеш ли едно нещо да свършиш както трябва, проклета непотребна курво? Ще вземеш ли най-накрая да разбереш? Ще разбереш ли някога?
Беше му все едно дали ѝ личи, че е малтретирана. Знаеше, че никой няма да се намеси, никой няма да му се бърка в работата. Много рядко се случваше някой да ги посети там горе на каменистия хълм. Единични вили можеха да се видят тук-таме в равното поле под тях, но малцина идваха към хълма, въпреки че пътят между Граварвогур и Гравархолт не беше далеч. А и нямаше никой, който да има някаква работа със собствениците на вилата.
Къщата, в която живееха, се намираше в един голям парцел. Беше я наел от човек от Рейкявик, който беше започнал да строи вила, но бе загубил интерес към нея. Договориха се да плаща скромен наем и да довърши започнатата постройка. Отначало той вложи много усърдие в работата по строежа и почти завърши дома, но стана ясно, че собственикът изобщо не се интересува дали се работи по къщата, или не. Тогава спря да работи и постройката започна лека-полека да се руши. Това беше дървена къща, от едната страна имаше стая и кухня с печка на въглища за готвене, а от другата — две стаи с малки въглищни печки за отопление. Разделяше ги коридор. От кладенеца близо до къщата носеха вода, по две ведра всяка сутрин, които слагаха на масата в кухнята.
Бяха се преместили тук горе преди около година. След като се появиха британците, хората започнаха да се стичат към Рейкявик в търсене на работа. Тогава загубиха приземното си жилище в града. Не можеха повече да си го позволят. Наемите бяха станали високи след наплива от хора, желаещи да работят за британците, цените се увеличаваха неконтролируемо. Когато се нанесе със семейството си в недостроената вила в Гравархолт, започна да си търси подходяща работа. Намери си такава като превозвач на въглища в околията на Рейкявик. Всяка сутрин слизаше до разклонението за Гравархолт, където камионът за въглища го вземаше и вечер го връщаше. Понякога тя си мислеше, че са се преместили от Рейкявик единствено за да не се чуват писъците ѝ, когато започнеше да я бие.
Едно от първите неща, които направи след пренасянето им в каменистото поле, бе да си намери касисови храсти, тъй като мястото ѝ се струваше прекалено пусто. Засади храстите от южната страна на къщата. Те трябваше да очертават границата на бъдещата градина. Искаше да засади и други дръвчета, но на него му се стори, че тя само си пилее времето, и ѝ забрани да се занимава с тази работа.
Сега лежеше неподвижно на пода и чакаше той да се успокои или да излезе навън да се види с приятелите си. Понякога мъжът ѝ ходеше в Рейкявик и преспиваше там през нощта, без да ѝ дава каквито и да било обяснения. Лицето ѝ пламтеше, усети и пронизваща болка в гърдите, също както преди две години, когато ѝ бе счупил едно ребро. Знаеше, че не беше заради картофите. Не беше и заради петното, което той видя на новоизпраната си риза. Не и заради роклята, дето си беше ушила, а на него му се стори курвенска и я разкъса на парчета. Не беше и заради плача на децата, за който той обвиняваше нея.