Сега момчетата се хвърлиха зад храстите и се заслушаха в ругатните и псувните на баща си, в трясъка на строшената посуда и виковете на майка си. Малкият запуши уши с ръце, а Симон гледаше през кухненския прозорец, който хвърляше в здрача отровножълта светлина, и се насилваше да слуша писъците, които се разнасяха отвътре.
Вече бе престанал да запушва ушите си. Трябваше да слуша, ако искаше да направи онова, което трябваше да направи.
10
Не беше преувеличено онова, което Елза бе казала за мазето в къщата на Бенямин. То бе препълнено с всякакви вещи и боклуци и за миг идеята да намери нещо тук се стори на Ерлендур неосъществима. Обмисли възможността да повика Елинборг и Сигурдур Оли, но реши да изчака. Мазето беше около деветдесет квадратни метра и бе разделено на няколко помещения без врати и прозорци. В тях имаше кашони, много кашони, някои надписани, повечето — не. Имаше картонени кутии от бутилки или цигари, дървени сандъци с всякакви размери, а боклуците в тях бяха от всевъзможен произход. Имаше също така стари шкафове, куфари, пътни чанти и всякакви други неща, трупани с времето — ръждясало колело, косачки, старо барбекю.
— Можеш да се ровиш тук колкото искаш — каза Елза, след като го заведе долу. — Ако има нещо, с което мога да помогна, само ме извикай!
Тя почти съжали този начумерен полицай, който от време на време като че ли витаеше някъде другаде. Бе нескопосано облечен, със захабена плетена жилетка под старото палто с износени кръпки на ръкавите при лактите. От цялото му същество лъхаше някаква тъга, която тя усещаше, докато разговаряха, особено като го погледнеше в очите.
Ерлендур се усмихна вяло и поблагодари. Два часа по-късно бе започнал да изнамира интересуващите го документи на търговеца Бенямин Кнудсен. Не му беше лесно да се оправи в мазето, където цареше пълен хаос. Стари и нови вещи бяха натрупани на едно място и трябваше да ги мести и подрежда, преди да ги огледа. Струваше му се, че колкото по-навътре си проправя път, толкова повече боклуците, в които се ровеше, ставаха все по-стари. Искаше му се да изпие едно кафе, искаше му се да запали цигара. Замисли се дали да не си измоли от Елза, или да си даде почивка и да излезе, за да намери някое кафене.
Ева Линд не му излизаше от ума. Мобилният телефон беше у него и постоянно се ослушваше за позвъняване от болницата. Съвестта го гризеше, че не е до нея. Може би трябваше да си вземе няколко дни отпуск, за да седи до дъщеря си и да ѝ говори, както докторът му беше казал да прави. Да бъде до нея, а не да я зарязва сама, в безсъзнание, в интензивното, без семейство, без да има кой да ѝ каже няколко утешителни приказки, лишена от всичко. Но си знаеше, че не може да стои бездеен и да чака до леглото ѝ. Работата му беше утеха. Нуждаеше се от нея, за да се разсее. Да спре да се притеснява, че може да се случи най-лошото. Немислимото.
Опита се да се съсредоточи, докато работеше в мазето. Отвори старото бюро и намери фактури на името на магазина на Кнудсен. Бяха написани на ръка и му бе трудно да ги разчете, но като че ли ставаше въпрос за доставени стоки. Имаше и други подобни документи в чекмеджетата на бюрото и Ерлендур реши, че Бенямин Кнудсен е търгувал с хранителни стоки. На фактурите беше написано „кафе и захар“, както и някакви цифри.
Нямаше нищо свързано с работа по вилата, разположена някъде извън Рейкявик, там където сега се издигаше кварталът „Тузалдаркверви“.
Желанието за цигара най-накрая надделя и Ерлендур намери врата в мазето, която водеше към добре поддържана градина. Цветята тъкмо бяха започнали да се съвземат след зимата, но Ерлендур не им обърна особено внимание, бе зает жадно да всмуква дима от цигарата, след което да го издухва навън. Набързо изпуши две цигари. Телефонът в джоба на палтото му иззвъня в мига когато възнамеряваше да се обърне и да влезе обратно в мазето. Отговори. Беше Елинборг.
— Как е Ева Линд? — попита тя.
— В безсъзнание — отвърна кратко Ерлендур. Не му беше до празни приказки. — Нещо ново? — на свой ред попита той.
— Разговарях със стареца, с Роберт. Имал е място и къща там в полето. Не съм много сигурна какво искаше да каже, но той си спомни за някой, който се мотаел около твоите храсти.
— Храсти ли?
— При костите.
— При касисовите храсти? Кой е бил?
— А после мисля, че умря.
Ерлендур чу как Сигурдур Оли се хили някъде зад гърба ѝ.