— Този при храстите ли?
— Не бе, Роберт — каза Елинборг. — Тъй че няма да научим нищо повече от него.
— А кой е бил онзи при храстите?
— Не е ясно — отвърна Елинборг. — Бил е някой, който по-късно е идвал често. Всъщност това е единственото, което успях да науча от него. Започна да говори нещо, каза „зелена жена“ и туй то, свърши се.
— Зелена жена ли?
— Да. Зелена.
— Идвал по-късно и често — повтори Ерлендур. — По-късно от кога? Какво е искал да каже?
— Както ти казвам, всичко беше много несвързано. Мисля, че това може да е било… мисля, че тя може да е била…
Елинборг се поколеба.
— Да е била? — попита Ерлендур.
— Недъгава.
— Недъгава ли?
— Това беше единственото описание, което старецът даде за тази личност. Не можеше вече да говори и написа една-единствена дума, „недъгава“. После заспа, но си мисля, че нещо му се случи, защото цял лекарски екип отиде при него на бегом и…
Гласът на Елинборг заглъхна. Ерлендур се замисли над думите ѝ.
— Излиза, че някаква жена е идвала често при касисовите храсти някое време след това.
— Може да е било в годините след войната — вметна Елинборг.
— А той спомни ли си за обитателите на оная къща?
— Някакво семейство — отговори Елинборг. — С три деца. Нищо повече не научих от него.
— Тъй, значи, там са живели хора?
— Така изглежда.
— И тя е била недъгава. Какво означава да си недъгав? Този Роберт на колко години е?
— Той е… беше, не знам… минал деветдесетте.
— Невъзможно е да узнаем какво точно е имал предвид с тази дума — каза Ерлендур, сякаш сам на себе си. — Недъгава жена при касисовите храсти. Живее ли някой във вилата на Роберт? Има ли я още?
Елинборг му отговори, че двамата със Сигурдур Оли са разговаряли със сегашните собственици по-рано през деня, но за никаква жена не станало дума. Ерлендур им каза да говорят отново с хората и да питат специално дали не са забелязвали някой да се върти около касиса и дали това не е било жена. Също така да се опитат да издирят роднини на Роберт, ако имал такива, и да разберат дали той не е говорил нещо за семейството от каменистото поле. После Ерлендур каза, че смятал да се порови още малко в мазето, след което щял да ходи при дъщеря си.
Продължи да преглежда нещата на търговеца Бенямин и като огледа мазето, си помисли, че доста дни ще са му необходими, за да прерови всичкия този боклук. Промуши се отново до бюрото на Бенямин и установи, че в него има само документи и фактури, отнасящи се до магазина „Кнудсен“. Ерлендур не си го спомняше този магазин, но изглеждаше, че се е намирал на „Квервисгата“.
Два часа по-късно, след като пи кафе с Елза и изпуши още две цигари в градинката, стигна до боядисан в сиво куфар на пода в мазето. Куфарът беше заключен, но ключът си стоеше в ключалката. Наложи се да поразчисти, за да успее да го завърти и да отвори капака. Най-отгоре имаше документи и пликове, захванати с ластик, но никакви сметки. Няколко снимки се подаваха измежду писмата, едни поставени в рамка, други — не. Ерлендур ги разгледа. Нямаше представа кои бяха хората на тези снимки, но успя да разбере, че имаше и на самия Бенямин. На една от тях се виждаше висок красив мъж, започнал да понапълнява, застанал пред магазин. Поводът за снимката беше ясен — слагаха рекламна табела над вратата на магазина. МАГАЗИН „КНУДСЕН“.
Ерлендур разгледа и другите снимки и видя същия човек на някои от тях. На едни бе сниман с млада жена и двамата стояха усмихнати пред камерата. Всички фотоси бяха направени навън, под открито небе. Слънцето се виждаше на всеки от тях.
Ерлендур остави снимките настрана и взе пакета с писмата. Бяха любовните писма, които Бенямин бе писал на бъдещата си жена. Казвала се е Солвейх. Някои от тях бяха само кратки бележки и обяснения в любов, други — по-подробни описания на ежедневни случки и събития. Всички бяха написани с много обич. Изглеждаше, че са подредени според времето на написване, и Ерлендур с неохота прочете едно от тях. Имаше чувството, че нахлува в някакъв свят храм, и изпитваше угризения. Все едно се бе промъкнал до прозореца на хората и скришом ги наблюдаваше.
Сърце мое,
Ужасно ми липсваш, любима моя. Мисля за теб през целия ден и броя минутите, докато те чакам да се върнеш. Животът без теб е като мразовита зима, толкова безцветен, празен и мъртъв. Като си помисля само, че ще отсъстваш цели две седмици! Не знам, честно казано, как ще понеса това!
Твой любящ
Бенямин К.
Ерлендур сложи писмото обратно в плика и извади друго, от по-надолу в купчинката, то беше много по-подробно и разказваше за намеренията на бъдещия търговец по повод отварянето на магазина на „Квервисгата“. Правеше си големи планове за бъдещето. Чел бил, че в Америка магазините на едро в градовете предлагали всевъзможни стоки, от дрехи до храни, и хората сами си вземали от лавиците онова, което искали да си купят. Слагали го в колички и ги бутали пред себе си.