„Няма ли да ме поканиш да вляза?“ — бе попитала, след като той дълго се бе взирал в нея.
Носеше черно кожено яке и протрити джинси. Черно червило на устните. Лакирани в черно нокти. Пушеше и издухваше дима през ноздрите си.
Все още имаше нещо юношеско в лицето ѝ, почти недокоснато.
Поколеба се. Чувстваше се неподготвен. Покани я да влезе, разбира се.
„Мама полудя, като ѝ казах, че смятам да се виждам с теб — каза тя, мина покрай него в облак дим и се тръшна в креслото му. — Каза, че си бил нещастник. Винаги това ни е казвала. На нас със Синдри. „Гаден, долен нещастник е този ваш баща.“ И след това: „вие сте същите като него, гадни, долни нещастници“.“
Ева Линд се засмя. Огледа се за пепелник, за да загаси цигарата си, но той взе фаса и го загаси вместо нея.
„Защо…“ — започна, но не успя да довърши въпроса си.
„Исках само да те видя — каза тя. — Исках само да видя как, по дяволите, изглеждаш.“
„И как изглеждам?“ — попита той.
„Като нещастник“ — отвърна тя.
„Значи, не сме толкова различни“ — каза той.
Тя го изгледа продължително, стори му се, че се усмихва.
Когато Ерлендур пристигна в офиса, Елинборг и Сигурдур Оли му казаха, че не са успели да научат нищо от разговора си с настоящите собственици на вилата на Роберт. Както последните се бяха изразили, те не били забелязвали никаква недъгава жена никъде из каменистото поле. Съпругата на Роберт била покойница от около десетина години. Имали са две деца. Синът починал горе-долу по същото време като майка си, бил някъде към шейсетте, но дъщерята, сега към седемдесетгодишна, очаквала посещението на Елинборг.
— А с Роберт какво става, можем ли да научим нещо повече от него? — попита Ерлендур.
— Роберт почина снощи — отвърна Елинборг. В гласа ѝ и се долавяха нотки на угризение. — Преситен от живот. Сериозно. Мисля, че самият той смяташе, че му стига. Боже мой, не бих искала да изсъхна така в някоя болница.
— И написа кратка бележка в малко тефтерче тъкмо преди да умре — намеси се Сигурдур Оли. — „Тя ме утрепа.“
— Много смешно — каза Елинборг. — Ама хич не ми е до смях!
— Няма да ти се наложи да го виждаш повече за днес — рече Ерлендур и посочи с глава към Сигурдур Оли. — Мисля да го изпратя в мазето на Бенямин да изрови нещо свързано с делото.
— Какво всъщност очакваш да намериш там? — попита Сигурдур Оли и усмивката му стана кисела.
— Ако е дал под наем вилата си, няма начин да не е записал нещо. Трябват ни имената на хората, които са живели там. От статистиката явно няма да ги намерят. Научим ли имената, ще можем да проверим съобщенията за безследно изчезнали и дали някой от тези хора е все още жив. Освен това ни трябват сведения за пол и възраст, когато най-после изровят костите.
— Роберт говореше за три деца — каза Елинборг. — Все някое от тях трябва да е живо.
— Значи, това е, което имаме — продължи Ерлендур, — и то не е много: във вила в Гравархолт е живяло петчленно семейство, мъж, жена и три деца. По някое време около войната. Това са единствените хора, за които знаем, че са живели в къщата, но може да е имало и други. На пръв поглед изглежда, че не са били регистрирани. Докато не узнаем нещо повече, можем да смятаме, че някой от тях или някой, свързан с тях, лежи в земята. И друг един, свързан с тях, т. е. жената, за която Роберт си е спомнил, е ходил там горе…
— Често и след това, и е била недъгава — довърши Елинборг. — А не може ли „недъгава“ да означава, че е била куца?
— Нямаше ли тогава да напише „куца“? — намеси се Сигурдур Оли.
— Какво е станало с къщата? — продължи Елинборг. — Там няма никакви следи от нея.
— Това може би ще разбереш в мазето или от племенницата на Бенямин — каза Ерлендур на Сигурдур Оли. — Съвсем забравих да я попитам за къщата.
— Просто трябва да разберем имената на онези хора и да ги потърсим в списъка на безследно изчезналите от онова време, и сме готови. Не е ли очевидно? — каза Сигурдур Оли.
— Ами не непременно — отвърна Ерлендур.
— Какво имаш предвид?
— Говориш само за онези изчезнали, които са регистрирани при нас.
— Че за какви други изчезнали трябва да говоря?
— За тези, които не са регистрирани. Не е сигурно, че всички съобщават за хората, изчезнали от живота им. Някои се преселват в провинцията и повече никой не ги вижда. Някой заминава да живее в чужбина и повече никой не го вижда. Друг пък бяга от страната и с времето го забравят. А после идва ред и на онези, които замръзват навън в лошо време. Ако имаме списък на хора, умрели по пътищата в този район, трябва да прегледаме и него.