Гримур грешеше, като мислеше Микелина за малоумна. Симон смяташе, че тя е по-умна от всички тях, взети заедно. Но тя не казваше и дума. Симон бе убеден, че тя може да говори, ала не иска. Сигурен беше, че е избрала мълчанието, защото се страхува от Гримур също като него, дори повече от него. Понякога Гримур разправяше, че трябвало да я хвърлят на бунището заедно с раздрънканата ѝ количка, щото била безполезна нещастница и му било дошло до гуша да я гледа как му яде храната, без да върши нищо в дома, освен да бъде в тежест. Казваше още, че тя ги правела за посмешище, цялото семейство и него самия, защото била идиот.
Гримур нарочно говореше високо и ясно, така че Микелина да чува всичко, и щом майка ѝ започнеше да прави някакви безсилни опити да я предпази от злословието му, ѝ се присмиваше. Микелина смяташе, че всичко е наред, дори и когато той се развилняваше заради нея, стига майка ѝ да не трябваше да страда. Симон виждаше това в очите ѝ, когато тя го погледнеше. Двамата бяха здраво свързани и връзката им беше много по-силна от тази между Микелина и малкия Томас, който беше потаен и особен.
Майка им знаеше, че Микелина не е бавноразвиваща се. Тя често правеше с нея упражнения, но само ако Гримур не можеше да ги види. Раздвижваше стъпалата ѝ. Повдигаше парализираната ѝ ръка, която стоеше извита навътре и скована, мажеше неподвижната ѝ страна с масло, което приготвяше сама от билките в полето. Дори си мислеше, че Микелина ще може да проходи някой ден, и придържайки я, я разхождаше в кухнята, като постоянно ѝ вдъхваше кураж и я караше да се движи.
Винаги говореше с Микелина, сякаш тя бе напълно здрава, и бе казала на Симон и Томас да правят същото. Искаше Микелина да участва във всичко, което правеха заедно, когато Гримур го нямаше вкъщи. Разбираха се напълно, Микелина и майка им. Братята също я разбираха, разбираха всяко нейно движение или промяна в изражението на лицето ѝ. Не се нуждаеха от думи. От своя страна Микелина разбираше думите, но никога не ги използваше. Майка ѝ я беше научила да чете и единственото, което ѝ доставяше по-голямо удоволствие от това, да бъде навън на слънце, бе да чете или някой да ѝ чете.
Един ден през лятото, след като британците бяха дошли в каменистото поле, Микелина изрече първите си думи. Симон внасяше сестра си в къщата, беше стояла навън в слънчевия ден. Смяташе да я сложи да легне на леглото в кухнята, че бе започнало да се свечерява и да захладнява. Микелина беше необичайно жива, мърдаше си ушите, отваряше широко уста, вадеше езика си навън, щастлива от това, че е била на слънце. Внезапно издаде звук, който накара майка ѝ да изпусне чинията в умивалника и да я счупи. За миг забравила за ужаса, който иначе би я обзел заради несръчността ѝ, тя рязко се обърна и се втренчи в Микелина.
— ЕМААЕМАААА — повтори Микелина.
— Микелина! — изхлипа майка ѝ.
— ЕМААЕМАААА — извика Микелина и завъртя глава, изпълнена с дива радост от подвига си.
Майка ѝ се приближи до нея, изглеждаше така, сякаш не вярваше на ушите си, и се вгледа в дъщеря си. На Симон му се стори, че в очите ѝ има сълзи.
— Мааемаааа — каза Микелина.
Майка ѝ я взе от ръцете на Симон и я положи внимателно на леглото ѝ в кухнята. Погали я по главата. Симон никога не бе виждал майка си да плаче. Каквото и да ѝ правеше Гримур, тя никога не плачеше. Крещеше от болка, викаше за помощ, молеше го да престане, или посрещаше насилието с мълчание, но никога не плачеше. Симон си помисли, че вероятно ѝ е лошо, и я прегърна, но тя му каза да не се тревожи. Това било най-доброто, което можело да ѝ се случи в живота. Симон разбра, че тя плаче заради Микелина, не само заради това, което я бе сполетяло в миналото, но и заради онова, което бе постигнала, и то бе направило майка му по-щастлива от когато и да било друг път. От който и да било момент, когато си беше позволявала да бъде щастлива.
Изминаха две години и Микелина постоянно увеличаваше речниковия си запас. Вече можеше да съставя цели изречения, цялата почервеняла от усилието, като плезеше език и конвулсивно люшкаше глава, докато човек добиеше чувството, че главата ѝ ще се откачи от болното ѝ тяло. Гримур не разбра, че Микелина може да говори. Тя отказваше да каже каквото и да било в негово присъствие, а майка им пазеше в тайна от него способността ѝ да говори, защото не искаше да привлича вниманието му към Микелина, дори и ако ставаше дума за неин успех. Правеха се, че нищо не се е случило. Всичко си беше непроменено, както преди. Симон чу няколко пъти майка си колебливо да говори с Гримур за Микелина, дали не трябвало да провери за някаква помощ за нея. Можела да се движи повече, с годините укрепвала и като че ли би могла да учи. Момичето можело да чете, била се научила да пише със здравата ръка.