Майка му го погледна.
— Не така. Не говори като него. Не трябва да мислиш подобни неща. Ти не си като него и никога няма да бъдеш. Нито ти, нито Томас. Никога. Чуваш ли? Забранявам ти да мислиш подобни неща. Да не си посмял!
Симон вдигна поглед към майка си.
— Разкажи ми за таткото на Микелина! — каза той.
Беше я чувал понякога да говори за него, когато тя приказваше на Микелина, и си представяше какъв би бил нейният свят, ако той не бе загинал. Представяше си, че той самият е син на този човек, представяше си живота на семейство, в което бащата не е чудовище, а приятел и другар, който обича децата си.
— Той умря — каза майка му и в гласа ѝ се доловиха обвинителни нотки. — Толкова по въпроса!
— Но той е бил различен — продължи Симон. — Ти би била различна.
— Ако не беше загинал? Ако Микелина не се бе разболяла? Ако не бях срещнала баща ти? Каква полза да се мисли за това?
— Защо той е толкова лош?
Много пъти я беше питал това, понякога тя отговаряше, друг път просто замълчаваше, все едно че дълги години бе търсила отговора на този въпрос, без да може дори да се приближи до него. Втренчено се загледа в една точка, сякаш Симон бе изчезнал, сякаш говореше сама на себе си, тъжна и уморена, сякаш нищо от това, което казваше, нямаше вече никакво значение.
— Не знам. Знам само, че ние не сме виновни за това. Не е заради нас. Има нещо вътре в него. Отначало обвинявах себе си. Все търсех нещо, което съм направила грешно и съм го разгневила, като се опитвах да променя това нещо. Но никога не разбрах какво е то и независимо какво правех, нямаше никакво значение. Отдавна престанах да се самообвинявам и не искам ти, Томас или Микелина да си мислите, че имате вина за неговото държание. Дори и да се разбеснее и да ви закрещи. Ние нямаме вина.
Тя погледна Симон.
— Малкото власт, която той има в тоя свят, е над нас и той няма намерение да я изпусне. Никога не ще я изпусне.
Симон се загледа в чекмеджето, в което стоеше кухненският нож.
— Нищо ли не можем да направим тогава?
— Нищо.
— Какво мислеше да правиш с ножа?
— Казах ти. Проверявах дали е остър. Той ги иска добре наточени.
Симон прости на майка си лъжата, защото знаеше, че тя, както винаги, се опитва да го предпази, че се старае ужасният живот в семейството да оказва колкото се може по-малко влияние върху неговия.
Когато се прибра същата вечер, до уши мръсен от риенето на въглища, Гримур бе необичайно весел. Започна да разказва на майка им нещо, което бил чул в Рейкявик. Седна на стола в кухнята и си поиска кафе. Каза ѝ, че била станала обект на разговор. Гримур не разбрал защо, но разносвачите на въглища били започнали да говорят за нея и твърдели, че тя била една от тях. Едно от децата на „края на света“, които се пръкнали в газостанцията.
Тя обърна гръб на Гримур и не каза нищо, започна да приготвя кафето. Симон седеше на масата в кухнята. Томас и Микелина бяха навън.
— В газостанцията!
Гримур се разсмя с грозен, хриплив смях. Понякога кашляше чернилка от въглищния прах, беше черен покрай очите, устата и ушите.
— В оргия по случай „края на света“ в проклетата газостанция! — изкрещя той.
— Това не е вярно — каза тя тихо и Симон изтръпна, защото досега майка му не бе противоречала на нищо, което Гримур казваше, не и така, че да я чуе.
Впи очи в майка си и по гърба му потече студена пот.
— Шибали са се и са пили цяла нощ, щото са си мислели, че идва свършекът на света. И така си се появила ти, жалка нещастнице.
— Това е лъжа — каза тя по-решително от преди, но не вдигна поглед от това, което правеше при мивката.
Продължаваше да стои с гръб към Гримур, главата ѝ се наведе надолу към гърдите, а малките ѝ рамене се повдигнаха, сякаш искаше да се скрие между тях.
Гримур престана да се смее.
— Лъжец ли ме наричаш?
— Не — отвърна тя, — но това не е вярно. Това е недоразумение.
Гримур се изправи на крака.
— Това е недоразумение — имитира той гласа ѝ.
— Знам кога е била построена газостанцията. Аз съм се родила преди това.
— Ама ми казаха също и друго нещичко. Казаха ми, че майка ти била курва, а баща ти бил пропил се голтак и са те изхвърлили в кофа за боклук, когато си се родила.
Чекмеджето при мивката стоеше отворено и тя гледаше в него. Симон видя, че гледа големия кухненски нож. Майка му вдигна поглед към Симон, после сведе очи надолу към ножа и Симон за първи път осъзна, че тя бе напълно в състояние да го използва.
12
Скарпхедин беше наредил да вдигнат голяма бяла палатка над мястото на разкопките и когато в слънчевия пролетен ден Ерлендур влезе в нея, видя, че работата напредва изключително бавно. Бяха прорязали на стената на изкопа участък от около десет квадратни метра, но скелетът стоеше извън границата на тая площ. Ръката все така продължаваше да си стърчи нагоре. Двама души клечаха с четчици и шпаклички в ръце и човъркаха нещо в пръстта, която събираха в малки лопатки.